После

Тази статия не е хубава. Не е смешна или красива, а аз дори не мога да си подредя мислите, за да я напиша. 

Тя не е за малката кола с четирима души, която ненадейно е връхлетяна от ТИР. Не е за двете сестрички, които са в критично състояния в русенската болница. Не и за 17 годишната Дени, която така и не стигна до там. Не е за родителите й, които плачеха безмълвни с часове до тялото, не са яли, не са спали и не са съществували от дни. Не е за Соня, която на 2000 км крещеше от болка, ужас и безсилие “Нямам си вече сестричка!” и хвърляше, всичко което и е купила за подарък, но така и не е успя да и го занесе. Не е и за моята Ина, Илиян, Боби и Митко, които съпреживяват мъката й, помагаха й да си прибере набързо багажа и да замине на другия ден за България. Не e за Марио, който гледаше страданието на човека, който обича, в продължение на часове, докато тя държи студената ръка на сестричката си и й говори.  Не и за всички нас, които имахме привилегията да познаваме Деница и сега се чувстваме безкрайно виновни. Виновни, че сме живи, че за нас всичко продължава, а за нея не! Че нашите деца са тук и ги прегръщаме, а мъката на онези хора нито можем, нито искаме да си я представим.  Не е за 38 годишният шофьор на ТИР-а, решил да направи забранен обратен завой. Сигурно има семейство. Сигурно е добър човек. Сигурно. Едно, обаче е абсолютно сигурно сега ще трябва да живее с мисълта, че е убиец.

Тази статия всъщност  е за нас, мили хора. За тези, на които им се е случвало да говорят по телефона, докато шофират. За тези, които сме си казвали “Айде бе, от една чаша вино нищо няма да стане”. За тези, които присвяткват по магистралата, за тези които пресичаме неправилно, защото не ни се ходи до сфетофара, за тези, които много бързаме, минаваме на жълто, ядосваме се, че някой ни е засякъл, паркирал неправилно или спрял не където трябва. За тези, които тръгват да пресичат на пешеходната пътека без да се огледат. За вас, които не намалявате преди пешеходна пътека или натискате газта на жълто. 

Мили хора, нищо от това не си заслужава. Нито един телефонен разговор или пропусната среща не си заслужават човешки живот. Нищо, нищо не си заслужава толкова, че да причини подобна празнота!

На кой какво доказваме? Че сме с предимство, че сме по- бързи, че сме над закона, че никой не следи закона? Сигурно всичко от това е вярно, но има значение само, ако сме живи.

На какво разчитаме? На бързи реакции, бързи коли, че сме велики шофьори?! Че другите имат достатъчно бързи реакции? Онази вечер шофьорът на камиона имаше много опит и стотици часове по пътищата. Зад волана на малката кола  е 25 годишно момиче. В тях, отзад,   се удря  и  колата на 23 годишно момче, което също загина. Те нямаха опит. Няма и да имат. Един километър по- натам има кръгово, на което може да се обърне. Един километър  и точно 5 минути забавяне.

Ние сигурно сме най- добрите, най- умните, най- красивите, най- бързите, най- оправните, най- големите тарикати, вероятно можем да нарушим правилата безнаказано. Сигурно е така. Но може и да не е.  И тази арогантност трябва да спре! Не законът и пътищата убиват хора. Ние ги убиваме. С безразсъдство, арогантност, агресия и самозабравяне. Усмихнете и се и дайте път, дори и да сте с предимство. 10 минути по- рано или по- късно за среща няма да промени света. Болката от липсата на близък човек, обаче, може да бъде краят на нечий свят.  Къде е вашето дете сега? А сестричката ви? Този който кара срещу тях и той ли е точно толкова умен, красив, съобразителен и с бързи реакции? За него законите важат ли? И той- ли може да направи обратен завой където си иска? Аз не бих разчитала, но щом нарушавам аз, значи всеки друг може да е решил същото.  Никой не иска да е прецакан и да е будала. И така, докато  не се окаже, че някой не е чак толкова бърз, опитен, умен и красив и някой не плати сметката. Няма безплатен обяд и ако в тая държавичка нарушенията остават ненаказани, животът никога не пропуска да си вземе неговото. Не е въпрос на закон, а на отговорност. Това е пътя, по който се създава нагласа в обществото. Не ми казвайте, че заради неправилно паркиране никой няма да умре. Не е вярно. Ще умре. Не от паркирането, а от усещането, че всичко и навсякъде може.  Да бе, знам, че държавата ни е такава, то и аз живея в нея. Ясно ми че нищо не работи, че сме затънали в корупция и схеми. Но има разлика между това да направите далавера с еврофондове и това да нарушите закона за движение по пътищата. Второто убива. Тази катастрофа не стана от гъзария и тарикатлък. Тя стана зарди "бе то тука всички така правят".

Ясно ми е и че за повечето това е просто един емоционален текст. Дори и само един да се замисли, може да си заслужава. Може утре да не предприеме рисковано изпреварване. Може да напсува до десето коляно смотаното лелче, което се влачи пред него с 30 и дори да не забележи двете коли, с които се разминава точно на завоя и в които можеше да се удари. Може да се прибере вечерта със закъснение и ужасно кисел, че заради нея е изпуснал първите 15 минути от мача. Да се скара на детето, че се е спънал в обувките ми у  да седне да догледа каквото остава. После да върне на цифровата телевизия  и да си ги пусне тия велики 15 минути,  да пие една ракия и да си легне  до жена си в чистите чаршафи и спокойно да заспи. Момичето от колата в насрещното може с голямо притеснение да отиде в понеделник на училище, защото не е учила по химия. На рождения си ден да облече блузата от сестра си, а на абитуриентския си бал да гледа с лека почуда сълзите и гордостта в очите на родителите си. После може да стане всичко. Може да реши да учи за лекар и някой ден да спаси твоя живот. Много измислено и нереално, но в този живот много неща са възможни, когато има после. Не може да върнете само живота, когато после престане да съществува.
.