Коледа с аромат на портокали

У нас се познава, че идва Колаеда когато замирише на канела, портокали, джинджифил... топъл силикон, Ц200 и ацетон:) Тази година не можах да направя много неща, но пък от сърце.

Откритието на сезона са златния и бронзовия спрей, захаросаните портокалови корички и желираните бонбони. Предлагам всичко на куп, защото така и не остана време за отделни публикации.

Коледа: Подаръци ще има за всички от сърце

Не ми се пише. Боли ме всяка мозъчна клетка и  всяка фибра  на тялото от пренатоварване. Честно казано нямах никакво намерение да публикувам нещо до Коледа, но днес в офиса ми дойде една дама. Разбира се, дойде по работа. Преди да си тръгне, съвсем между другото вметна "Трябва да пишеш по- често". Очевидно заради недоумението в погледа ми, поясни че става въпрос за блога. След като ми мина обичайната сконфузеност, когато някой вкарва парченце от личните ми занимания в служебния ми свят, се почувствах малко гузно. И реших да публикувам някоя и друга закачка преди Коледа, та дано поне празничния дух се завърти покрай мен пак.  Знам, че повечето от вас вече са намислили и напазарували подаръци, но съм убедена, че има една малка частичка от такива като мен, които още не са опустошили магазините или не са измислили нищо. С приятелите, с които празнуваме Нова Година имаме уговорката да си подаряваме ръчно правени неща. С риск да разваля изненадата, ей това е техния (сори, друзя, но ме засърбяха ръцете да пусна нещо).

Преди време бях рисувала чаши. Сега много ме привлече идеята за цял сервиз.

Коледа: Домашни шоколадови бонбони

Знаете, че обичам Коледа. Въпреки кича, който ни залива, истерията по магазините, преяждането и тежките финансови поражения, които месец декември нанася. От доста време престанах да си поставям ултимативни цели. Просто това е времето в годината, когато сядаме с децата (вече само с едното) и вместо да купим украса, правим наша собствена. Амбицирала съм се и подаръците, които подаряваме също да са собственоръчно направени и да са по- скоро жест на внимание и уважение, от колкото на надцакване и дебнене, кой колко ще се охарчи. Тази година, Мартина ме уведоми, че българската традиция е къщата да се украсява след Никулден, така че все още не сме извадили кутиите с играчки, но сме извадили тези с инструментите и вече започваме. Не знам дали ще имам възможност да направим всичко, а още по- малко да го снимаме, но ми се иска от тук до 25 декември, да публикувам идеи за една малко по- различна Коледа.

Започвам с идеята за шоколадови бонбони. Истински, домашни пияни вишни. С мед вместо захар и толкова елементарни за приготвяне, че чак ме яд как не съм започнала да правя шоколад по- рано.

За по- големите деца

Казват, че майчината любов е безусловна и е факт още преди бебето да се е родило. Казват, че майката изгражда връзка с детето си още в утробата. Казват също, че жените имаме генетично заложени инстинкти. Казват много неща. Но не е вярно. Поне не на 20. Поне не винаги Не беше леко раждане и заради усложненията, не ми дадоха бебето още първата нощ (години по- късно стана ясно, че съм имала разкъсвания, които никой не е зашил). Би следвало да умирам от желание да я видя, но просто гледах перфектните й черти, русата почти до бяло коса и бледите мигли и си мислех, че трябва да изпитвам нещо. Стереотипите са лошо нещо. Сестрата ме попита дали искам да си я взема при мен. Не исках, защото не знаех какво да я правя, но въпросът беше просто риторичен. Не си направиха труда да ми обяснят. Оставиха ми я мокра (тогава в болниците нямаше памперси) и гладна. Продължавах да я гледам като извънземно. После ми се скараха, че съм я оставила мокра. Изкъпаха я в мивката. Постепенно нещата си дойдоха на мястото и тя запълни целия ми живот до степен, в която не знаех как съм живяла преди това. Природата все пак си разбира от работата. После трябваше да се върна лекции и да си взема изпитите. После се появиха и други важни неща и се върнах на работа. После пак беше много важно да оправим взаимоотношенията си с баща й. После останахме сами и трябваше да си намерим жилище. После вече и аз не знам какво. Но винаги имаше нещо, което е много важно. След това животът започна да се подрежда, но се появи сестра й. Отново се върнах на работа и имаше някакви много съществени служебни неща. Промени се и стандартът ни на живот. Неща, за които тя можеше само да мечтае на същата възраст, сестра й ги получаваше по подразбиране. Отново имаше промени в работата и пренареди цялата програма, мислите ми и фокуса ми. Сега пак чакам някакви промени и пак е много важно. Обаче тя днес стана на 18. Бялото русо бебе е на 18!

Не съжалявам за нищо и не съм сигурна, че бих променила каквото и да било в живота си до тук, но на нея й се чувствам длъжна. Предполагаше се аз да съм отговорния родител, а всъщност просто пораснах с нея. Много ме дразни понякога. Това е защото много прилича на мен. Същата е. Даже не е умалено копие, защото е висока почти колкото мен. И ми носи дрехите. Приватизира ми чантите, шаловете, ползва ми козметиката, парфюма, дезодоранта и ми изпива кафето. Много е проклета. Дано си остане такава, но мисля че с времето започнах да разбирам майка ми. Маме, много те обичам! И на нея й се чувствам длъжна, но това е друга тема. Ставаше въпрос за Ина или така наричаната понякога Бета версия или тестови прототип (казано с много голяма любов).  Много ми е трудно да й обясня, защо за нея не е можело, пък сега за сестра й може. Приела е сегашния ни начин на живот за даденост и ме гледа много странно като й кажа, че нямам пари, примерно. Както цялото съвременно поколение реферира към банкомата. Като му обясниш, че той така не пуска и че парите не растат по дърветата ме гледа още по странно и неразбиращо. Честно казано тайно се надявам с всички първородни да е така, а не просто аз да съм ненормална майка - откачалка (оф, тя и дете вече не е, а аз съм си откачалка). Та тя днес стана на 18, а аз не разбрах кога мина времето. И не че не го изживях пълноценно, но просто мина и мина бързо. За мен си просто детето, но всъщност две години по- късно аз имах нея. Тогава смятах, че всичко е наред, но всъщност просто израснах с дъщеря си. Обичам те Ина!

DYI: Втори шанс за една пишеща машина

Човек и добре да живее, в някакъв момент започва да се занимава с глупости:) Противно на очакваното, свободното ми време не е в изобилие, но психотерапевтичния ефект на някои начинания действа много ободряващо.  В този ред на мисли, у нас се мотаеше една пишеща машина. Не толкова стара, че да попадне в категорията "антика", но и със сигурност и не е нещо, което бих тръгнала да използвам, въпреки че на времето учих машинопис. Въпросната машина попадна в обсега на полезрението ми, точно в момента, в който се чудех какво да правя една хартия за декупаж. На пръв поглед изглеждаше лесно. На второ четене, лепенето на каквато и да била хартия върху пластмаса не е толкова просто. Не стана черешката на тортата, но за протокола - все още е използваема, макар че е по- вероятно някой ден да я употребя за декор на снимки, а не по предназначение. Както е казал поета: Всеки луд с номера си, а някои сме с цяла програма:)

Екзотични кюфтенца и кратка анатомия на пърженето

Мисля, че от доста време не съм пускала рецепта. Не че това е най- четеното в блога, но все пак цели 6 години твърдя, че е кулинарен:) Та днес реших да поправя този пропуск и да публикувам нещо по темата. Понеже е летният сезон, когато по принцип цялото женско съсловие отчаяно се юрва да се докара в някаква форма (различна от кръгла) за плажа, са много актуални "леките" храни, та реших  да се включа с няколко рецепти. Митът на отвратителната диетична или здравословна храна отдавна е развенчан. Има толкова много рецепти в нета, че си е направо престъпление да се ограничите с едната салата и пилешко филе на скара. Аз лично съм от хората, които много трудно издеянват само на домати и чушки. И то не защото не мога да се наям с тях, а защото някак ми липсва плътност и многообразие на вкусове.  За сметка на това компенсирам с все по- голяма изобретателност:) Всъщност, дори и да не сте от онези, които мазохистично си причиняват джогинг рано сутрин и тефтерче за записване на всяка погълната калория, мисля че може да използвате рецептата като мезе за бира. Така де, кой каквото го вълнува:)

Та, става въпрос за "Зелени" пилешки кюфтенца със сусамено - пикантен сос. 

Истории за това как нищо не научих, за него и нея и един сладолед

Когато стане въпрос за личностно развитие, едно от основните неща, върху които работя е опцията да казвам НЕ по отношение на поемане на ангажименти, особено за неща, които принципно биха ми били интересни. Определено бележа напредък в тази област, но като цяло е с доста променлив успех. Изкушения не липсват и своеобразната "творческа" диета доста бързо бива нарушавана. Така напоследък се сдобих с различни по естество поръчки, които са доста далече от професионалното ми "амплоа", което е и причината за дългото затишие. За някои от тях много съжалявах после (както се случва при нарушаването на всяка диета), но други се оказаха голямо приключение и забавление. 

Споделени впечатления: IRobot

Преди няколко години (мисля че са 4), Мъжът на Лулу ме изненада, като купи прахосмукачка - робот. Доста интересно съоръжение, което аз лично много си харесвам. Ползвали сме го с променяема честота: от ежедневна употреба, до веднъж на две седмици, когато особено мързеливи деца се опитват да си почистят стаите по "тънката лайсна". От тогава много хора са ме питали дали съм доволна. Отговорът неизменно е бил ДА, но така и не му посветих отделна статия в блога. До сега, когато от фирмата ми предоставиха да тествам новия модел, с молба да напиша ревю. Смятам, че за 4 години съм натрупала достатъчно опит с робота, за да мога да твърдя че имам обективно мнение. По- интересно ми беше како е различното в новия модел Roomba 616. За момента още тествам, но ето някои  плюсове, минуси и общи впечатления на този тип прахосмукачки.

Туризъм по български

Много нерви. Най- после идва уикенда, съпроводен с ... дъжд. Скучно е. Решаваме да избягаме,  макар и само за една вечер. Някакъв познат ни препоръчва къща за гости не далеч от София. Каквото и да е! Вече ми е все тая, само да съм далеч от служебните проблеми. Нахвърлям багажа на две, на три (най- вече някаква храна) и припряно се изнасяме. Нямам никакви очаквания. Много отдавна съм спряла да ги имам.  Този път сме късметлии. Разкошно място на брега на реката. Всъщност се оказва, че говорим за отделни самостоятелни къщички. Новички, чистички, спретнати и прекрасно оборудвани. Собствениците са прекрасно младо семейство, което гостоприемно ни посреща. Мъжът на Лулу пали камината, домакинът ни носи чаша чудесно домашно вино и душевното ми неравновесие успява да постигне някакъв баланс. Даже започва да ми се готви и снима.

Мястото наистина е много приятно. Не луксозно, просто уютно.

На гости

Пролет пукна, а с нея се съживяват и всякакви мераци за влизане във форма. Аз, разбира се, не правя никакво изключение. Голямо желание за здравословно хранене и физическа активност, голямо чудо. Аз съм желязна и много волева... когато съм нахранена. Късно следобед, обаче, издайнически почва да се промъкват някакви подли мисли да убия някой, за да се докопам до нещо сладко. С годините съм стигнала до извода, че най- добрият начин за справяне с този проблем е да контролираш процеса. Предварителната подготовка е изключително съществен фактор за борба с отчаянието и войнственото унищожение на един шоколад, примерно. Носенето на нещо малко и не чак толкова греховно в офиса, винаги спасява положението от необоснована агресия:) Всеки си има своите слабости, какво да се прави. Винаги съм се възхищавала на хора, които по един или друг начин успяват да удържат нещата под контрол и поне видимо да са перфектни. В това отношение има няколко човека, които съм издигнала буквално на пиедестал и са ми непрестанен източник на вдъхновение и стимул. Един от тях е Маги Пашова, с която имах честта да се запозная на живо преди няколко години, още преди да направи обрат в живота си и да започне да се занимава с нутриционизъм. Фактът, че от успешна кариера в международна корпорация, успя да развие собствен бизнес  в съвсем друга сфера, ме кара да я следя с още по- голям интерес,  тъй като това е решение, върху което аз самата все повече се замислям. Точно преди премиерата на втората й книга В кухнята на модерната жена, ме покани да й гостувам виртуално в нейния сайт с едно кратко интервю. Аз разбира се, не успях да се организирам веднага, но в крайна сметка, материалът вече е факт. Рецептата, която избрах да приложа е точно една от тези, които ме спасява в моментите на умопомрачение и обсебващо желание за сладко. Цялото интервю и начина на приготвяне на суров сладкиш с лайм и череши, може да прочетете  при нея (http://www.magipashova.com/2016/04/v-kuhniata-na-rumi-ot-something/)

Тук публикувам само снимки, с надеждата, че поне малко ще допринеса за пролетното ви настроение и желанието ви да излезете на открито:)

Рошаво

Не пиша често, знам. Има много неща, които се случват, но някак си нямам желание да си събера разпилените мисли и да ги подредя в думички, които да имат смисъл и за някой друг, освен мен. Харесват ми такива, хвърчащи, емоционални, рошави и  разхвърляни. Страхувам се, че ако ги обобщя все пак, ще се наложи да взимам решения, които за момента отлагам.  През последните няколко години зимата ми е труден период. Имам много работа, не пътувам толкова много със семейството, колкото ми се иска, а служебните командировки, по- скоро ме изнервят и натоварват. Фактът че настъпиха климатични промени и времето не е толкова потискащо и сиво, не помогнаха особено:) Имам снимки от септември, които дори не съм отворила. Както и да е! С пролетта и цъфналата череша, която се опитва да ми превземе едната тераса, започнах да се събуждам от летаргията. Клоните приличат на наденички от цветчета, а вечерно време там е най- прекрасното място за чаша вино,  разговор и бърза вечеря.

Забранено!

Още няма 8. Слънцето вече е започнало да припича и вътре става топло. Размърдвам се, някак си успявам да се облека дрехите в тясното пространство и тихо разкопчава ципа (до колкото изобщо това е възможно). Утрото е прохладно, а студената планинска вода, с която си мия лицето, действа като цяла кана с кафе. В огнището все още тлее жарава от снощи. Раздухвам я докато припламне огън и слагам джезвето. Вадя от багажника на колата сгъваемото столче, което снощи сме прибрали, за да не се намокри през нощта. Гледам утринната омара и капчиците роса по тревата, докато отпивам от чашата с кафе. Слънцето се изкачва на хоризонта и в палатките става доста топло. След малко всички вече са будни и лагерът се пълни с живот.

Зимна храна - няколко варианта на домашна майонеза

Зимата не е от най- силните ми сезони, признавам си. Харесвам я заради възможността да покарам ски и заради снега, но напоследък нито имам възможност да се кача по пистите, нито пък снегът е чак в такова изобилие. Да не говорим, че заради курсовете и уроците на Марти и Ина, нещо твърде много се заседяхме в София. За сметка на това организмът ми неизменно се адаптира към по- студеното време, като тихичко, но натрапчиво нашепва, че само с едната гола салата няма как да мине. Правя някакви жалки опити да се противопоставям, като гледам да не се поддавам изцяло на изкушението за нещо мазно, сочно и порочно, но някак си салатата Капрезе, постепенно бива изместена от Оливие (по известна у нас, като Руска) и патладжани с майонеза . Само като кажа майонеза и вените ми се затлачват. Оставам на страна калоричността. Яйчен прах, модифицирано нишесте Е1422, захар,  Е412, Е415,  Е330, Е202, все прекрасни съставки, които може да откриете върху опаковките на купешките продукти. От друга страна, ако знаете колко елементарно е да си я направите, никога няма да посегнете към опаковките с готова майонеза по рафтовете в магазина. Освен това има различни варианти, така че дори да я направите полезна. 

Е, не ниско  калорична и диетична, но пък все пак е зима. Компенсирайте със порт и разходки в гората:)))) Повярвайте ми, влаченето на кошница и оборудване за пикник, може да бъде доста енергоемко занимание, което заслужено да финишира с парче хляб и майонезена салата

Споделени впечатления: Saeco или един от малкото пъти, в които съм успяла да направя кафе

Казвала ли съм някога, че не мога да правя кафе? Съвсем сериозна съм! При цялата ми пристрастеност към добрата кухня, към цялата ми страст към всевъзможни пособия и уреди, аз не се справям с едно най- обикновено кафе. А не е като да не обичам и да не пия. Хората, които ме познават лично и са ми идвали на гости, мисля че ще се съгласят с две ръце. Обикновено ме поглеждат с нескрит ужас в очите, когато ги попитам дали искат чаша кафе и въздъхват с огромно облекчение, като разберат, че ще го приготвя мъжът ми. Понякога опитите ми са просто трагични и се налага да сърбаме вода с утайка вътре, но се е случвало да са откровено опасни. Нали знаете онези прекрасни кубински кафеварки? Аз имам две взривени такива. Горната част на едната се заби в тавана на вилата. Добре че нямаше никой около нея точно в този момент. Тогава мисля, че бях на 14 и баща ми ми обясни, че съм я натъпкала прекалено много, като съм я сложила на много силен газов котлон. От тогава уж внимавах много но десетина години по- късно изстрелях още една в открито небе, докато се опитвах да сваря кафе на някакъв пикник. За щастие пак нямаше жертви. Може би защото кафеварката така и не „кацна“ обратно на земята. Когато навлязоха новите технологии и се появиха машини за еспресо в домашни условия, замествайки така омразните ми кафеварки за „шварц“, реших че моят миг е настъпил. О, та това изглеждаше толкова лесно! Слагаш кафето, завърташ, натискаш копчето и……. в моя случай разцепваш цедката или машината почва да се тресе неистово по плота, в опити да напусне къщата, бълвайки утайка из цялата кухня.  Не знам как го правя, но са ме признали за безспорен талант. Приятели, роднини и познати ме ползват за „летец изпитател“ на машините, които искат да купят. Ако аз не успея да я взривя от първи път и в някакъв момент изкарам кажи- речи годно за консумация кафе, значи съответното приспособление става. 

  

За нещата, които все пак не ни убиват

Преди три години, по същото време, в колата имаше един диск. Слушах една и съща песен отново, отново и отново, вкопчена в ронещите се остатъци на познатия ми свят и зоната ми на комфорт, която внезапно беше изчезнала. Имах усещането, че животът ми се променя толкова бързо, че се бях превърнала в наблюдател на самата мен. Не бях сигурна каква част от себе си ще се успея да съхраня и дали изобщо си заслужава да го правя (писах тук) Понякога нещата могат наистина да бъдат въпрос на оцеляване. Ясно си спомням една такава мъглива януарска вечер, в която паркирах пред нас и останах на седалката в следващите два часа, тихо хлипайки от отчаяние на фона същия този диск със същите тези песни. После смених колата и дискът изчезна заедно с нея. Не помня да съм плакала от тогава. Не че не е имало за какво, аз винаги мога да намеря повод. Просто повече не сметнах за необходимо да го правя. Същия този януари, преди три години, бях започнала поредния си проект 365. Понеже го публикувах във Фейсбук, сега ми се появи напомняне, какво се е случвало тогава. Видях го точно, докато стоях в колата в обичайното сутрешно задръстване. Наречете го съвпадение, съдба или просто случайност (все неща, в които не вярвам), но точно в този момент по радиото пуснаха същата песен. Всичките спомени нахлуха в главата ми, оставяйки усещането за студенина като отворена врата в мразовита зимна вечер. Казах им добро утро, усилих музиката и припявайки с песента си сложих розов гланц за устни. Не че нещо, но това което е минало си остава минало. В настоящето няма място за стари песни и изживени емоции. Единственото, което си заслужава да пренеса са научените уроци. Преди три години изпитвах панически ужас от промяната. Три години по- късно знам, че без нея не мога. Тогава мислех, че ситуацията ще ме убие (не беше далеч от истината). Сега съм убедена, че излизането от зоната на комфорт просто ме научи на много неща. Това, което не ни убива ни прави по- силни. До преди три години не разбирах смисъла на тази фраза.  Подозирам, че аз просто си търся подобни неща. Животът ми се промени много. Аз се промених, всичко около мен е различно. Сменихме си къщата, колата, офиса, обкръжението, фотоапарата, заниманията и интересите. Смених си отношението към живота като цяло. Той наистина може да бъде прекрасен.  Между другото, единственото, което не успях да променя в себе си за тези три години е ужасът и нервността, които изпитвам, ако не контролирам ситуацията.

2015 беше една странна година. Трудна по свое му, но успешна и красива. Пак благодарение на Фейсбук разглеждах хронологията. А там дори не съм качила всичко! Три години по- късно наистина се чувствам по- жива от всякога. И ако нещо не искам да се променя, то това са хората около мен и времето което прекарваме заедно - много истински и много смислени! Пожелавам го на всеки!