На кафе: Фотографски поглед

Спомняте ли публикацията от преди няколко седмици за ето тази торта?  Беше ми поръчана от една дама, с която преди доста време се запознахме заради общото ни увлечение към фотографията. Диди е майката на рожденичката Мили и днес бих искала да ви запозная с нейното творчество

 Без значение дали  имате сериозни амбиции във фотографията, просто снимате или пък само обичате да гледате красиви снимки, във всички случаи се сблъсквате с фотографските сайтове. Всеки един от тях си има специфичен стил, собствено звучене и определен тип снимки , които се възприемат най- добре от аудиторията.  Фотографиите на Диди  умело балансират  и правят впечатление из между многото други, без значение къде точно ги гледате. Всеки един кадър си има специфичен стил, създаден с  усет към цветовете, композицията и разбира се – имат сюжет, живот и ви разказват история!

Лично на мен винаги ми е много интересно да надникна зад кулисите  на творческите изяви и да разбера точно кой стои зад прекрасните неща които ни радват. В този случай,  ще останете изненадани, защото всъщност Диди е програмист с афинитет към математиката и точните науки. Като повечето жени ежедневието и изглежда като някакъв филм. През деня е като забързан каданс на екшън сцени,  но когато всичко в къщи утихне всъщност се оказва, че главният герой води двойнствен живот и е надарен със супер сили:)

Ще оставя на нея да разкаже повече за двойнствения живот на един компютърен специалист по професия и фотограф и творец по призвание.

На вас горещо препоръчвам да отделите няколко минути и да разгледате света през погледа на Диди на  http://photo-forum.net/bg/index.php?APP_ACTION=USER_IMAGES&USER_ID=47058&ORDER=RATING_B

Разбира се, ще има и рецепта, както обикновено, но този път ще бъдат две:)

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

Текст и снимки: Диди Стефанова 

От къде да започна... това май е една от най-често използваните реплики, с които започват интервюираните, когато искат да „покрият“ евентуалната пауза с неловко мълчание, докато съчиняват началото на своите отговори. В случая май по-скоро искам да заглуша  евентуалното си разколебаване и отлагане за утре :)

 Та... почти две седмици мъдрувам какво пък да напиша аз за себе си, че да е интересно за евентуалния читател, а на всичкото отгоре се очаква да споделя моя рецепта, придружена с  евентуален първи опит за снимане на приготвеното. Притесненията ми с кадрите всъщност са най-големи...нищо, че сигурно по-горе Руми ви е написала, че познанството ни е започнало виртуално и именно свързано с общия ни интерес към фотографията. 

Причината е достатъчно проста – колкото повече навлизаш в дадена област, толкова повече започваш да улавяш кое е стойностно и красиво, и кое не се е получило много добре (меко казано :))). И именно тогава вътрешната борба и сблъсъка с неудовлетворението са най-силно осезаеми.

На всичкото отгоре, не мисля, че съм нещо по-различно по възможности и идеи, та на мое място  биха могли да са не малко от вас. Това бяха и причините за импулсивните ми опити да откажа на поканата й, но вече избирам да се чувствам комфортно, понеже няма да го разглеждам като лична себеизява, а като приятелско споделяне в уютното й „виртуално кътче“ :)))

 

Всъщност можеше да го пропуснете този увод и да започнете от ТУК.

Майка съм на две деца в начална училищна възраст, работя като програмист (т.е. 10-12 часа дневно за работа и път), интересите ми са варирали през почти всичко, което сте срещали да се споделя по блоговете... сигурно вече ви се изяснява картинката и си казвате „аха, още една, дето се занимава с щуротии по нощите, вместо да ляга навреме“. 

 Като цяло май доста от способностите и заниманията ми са били продиктувани от интереса ми към математиката (логическото мислене) и изкуството (удовлетворението от това да твориш). И докато в математиката съм се радвала на повече успехи, то с изкуството от рано се разбрахме, че ще си имаме взаимното уважение и аз ще му се възхищавам от безопасна за него дистанция, а то няма да се присмива на дръзкото ми въображение, завършващо с посредствени резултати. :) 

(Е, имах някога в 4-ти клас една награда от „Знаме на мира“ за рисунка, но май беше по-скоро резултат от желанието за насърчаване на детското творчество.)

 От къде пък съм започнала с фотографията ли? Ами то за мен май е отредена ролята на жабата в поговорката „Видяла жабата, че подковават коня – и тя вдигнала крак“. Достатъчно е някой да ми покаже по естетичен начин заниманието си, достатъчно е да усетя как се радва на удовлетворението от творчеството си, и съм готова... Май откакто се помня съма така. Във времената, когато беше достатъчно да се научиш да не сваляш окачената на врата ти връв с ключа за вкъщи,  минах през къде ли не. 

 Идваха в училище, правеха реклама и моята ръка беше първа вдигната. (Стигнах и до там, че ходих 3 години в един от най-успешните детски хорове. Просто толкова ми бяха нужни, за да се досетя, защо като бях на прослушването, другите 8-годишни деца запяваха половин куплет от песен и ги приемаха, а мен ме караха да се пробвам на 3 песни подред. То просто проблемът не бил в подбора на песните ;) )

От дете харесвах да разглеждам снимките било в нас, било окачени в обществени сгради. Но то и тогава отношението на сниманите лица е било различно. Само да погледнеш и си личи уважението към „магията“, отчитането на факта, че може да мине цяла година преди пак да те снимат... както и към „прахосването на броя кадри в лентата“. 

 

По-късно повярвах на една от първите теле-шопинг реклами (спокойно - не се повтори повече :)) и си поръчах фотоапарат със „стърчащ обектив“ отпред. Естествено почти за нищо не ставаше и го захвърлих скоро. Бях се примирила, че явно няма да ме бива за това, учих, после работа, родих дете, та се намери и приятел фотограф и от време на време правеше по някоя снимка на детето. Но почна да ми става неудобно, че злоупотребявам с приятелството и си купих  компактен фотоапарат, който доста скоро беше откраднат (за мой късмет – вече бях се усетила, че с него няма да мога да постигна резулти „като на приятеля“).

И така преди 5 години вече бях горд собственик на нова техника и можех да се уча що е бленда и да се пробвам на децата :)  Всъщност бързо им писна и все по-често ме рекетират като искам да не се крият от  насочения апарат.

 Всичко оттогава до сега е процес на поглеждане по форуми, задаване на въпроси към опитните, взиране в това, кое прави една снимка харесвана и по-въздействаща от друга. Често познати ме питат кога съм почнала да усещам, че имам напредък. Отговарям: „Когато престанах да се възхищавам на снимките си“ :) 

То така е за всяка област, де... Като се сетя как съм се гордяла със снимки, които сега могат да ме доведат или до истеричен смях или до небивал срам, че съм ги показвала публично :))) Напоследък съм във фаза „магарето с моркова, вързан пред него“, т.е. възхищавам се все на фотографии, чието въздействие не мога да постигна... ама го искам, де. 

Но пък и се радвам на удовлетворението от снимането, от уловената емоция, акцентирането на „простите“ красиви мигове. Обработването на някой-друг кадър нощем пък ме откъсва от ежедневното носене на повече от 2 дини. (това с дините и другото „творческо аз“ го правят все повече жени, та едва ли е нещо ново).

Като споменах обработка, не мога да се сдържа да споема, че не понасям грубите манипулации по снимките. Старая се всичко да е пипнато с уважение и към модела, и към самия кадър... не понасям „насилието“ над тях, продиктувано от самоцелното търсене на преекспонирано въздействие над зрителя. Това е като естетичната пластична хирургия – в едни случаи е „моделиране“, което отстранява евентуални недостатъци и дооформя цялостното излъчване, докато в другите - крещящо подчертване къде и какво е правено (сякаш имаш избор да не забележиш... досещате се за разни „дини“ и усмивка „чушка“, замесващо познатото „зелееее“).

Но има и снимки, на които мога да се спра и да гледам без да усетя, че са минали минути. Приятно ти е, а в същото време сякаш няма нещо конкретно в кадъра, което да посочиш като причина за това. Има цялостност, има предаден емоция, има „душа“ в снимката. Такова ми е впечатлението и за снимките на Руми. И то не само за портретите, понеже съм фен на портретната и „улично-репортажна“ фотография. Дори и в снимките й за илюстрация към дадена рецепта, ще има или някаква композиция, или някакво тониране, или декорация, така че да си каже човек „ей, ще ми се така да можех/да се бях сетил и аз“. (Няма да пиша повече, за да не я притеснявам, то от всякъде си личи, че може да прави нещата естетично -  естествено привлекателни и без глуповато оригиналничене :) ).

Все пак това не е блог за фотография и добре да споделя нещо и за хапване. Моля за снизходителност – не очаквайте кой знае какво, но пък ще е малко по-близо до здравословното, отколкото към оригиналното. За съжаление напоследък все повече израза „здравословно хранене“ се  асоциира с „модерно, „снобско“, „превзетост“, „бизнес“. Добре, че преди да се заговори по темата, вече бях стигнала до логическото заключение, че храната се дели на два основни типа „по-естествена“ и “рекламирана“ (към която спадат лъскавите опаковки, белещи се сладоледи с растителни мазнини, универсални подправки, с които готвят само грижовните майки...). Гледам много да не дискутирам темата на маса, за да не накарам някой да се чувства гузно пред чинията си или да трябва да се усмихвам мило след като ми кажат „То това да е проблема... какви нерви, какъв мръсен въздух“. И за да не ви звуча аскетично, само ще спомена, че минимални промени решават доста лесно основната част от въпроса:

-        нерафинирани мазнини, захар и ориз

-        постепенно намалян на солта (много лесно се свиква)

-        сезонни зеленчуци и плодове (удобно решение за децата се оказа „преди-закуската“ в колата с кутийка нарязани плодове)

-        пълнозърнести храни и сурови ядки

-        без колбаси и „тайно“ млени меса

-        изместване на десертите между храненията (основните хранения без десерт :))

И понеже доста често са ме питали какви салати измислям като не купувам марули  през февруари и краставици и домати през март, ето нещо „шарено“ от мен.

Сладко-кисела салата от цвекло, моркови и ябълки

 (количествата са за 4 порции)

-        2-3 по-малки глави червени цвекло

-        4 моркова

-        8-10 малки кисели краставички

-        3 зелени ябълки

-        4 стръка пресен лук (или 1 глава сладък лук според сезона)

-        1/2 връзка целина (или 1 л. сушена и леко накисната)

-        2 лимона

-        зехтин

-        сол

-        4 суп. л. кафява захар

Червеното цвекло се измива и се вари за малко. Не оставяйте да омекне съвсем. (Аз предпочитам да варя по-дребни и небелени глави, за да се запазят повече витамини). За съвсем кратко варим и морковите. Обеленото цвекло и морковите се нарязват на кубчета, добавят се краставички, нарязани на шайби. Ябълките се нарязват на кубчета и се добавят или така, или леко карамелизирани в захарта, както съм направила аз. При сервиране се поръсва със ситно нарязания лук.

Приготвя се дресинг от зехтин, сока от лимоните, сол, нарязаната целина (и по вкус 1 л. захар, ако не са карамелизирани ябълките).

Забележка: Овкусената салата може да се приготви по-рано и да престои няколко часа в хладилник преди сервиране.

Все пак се замислям дали да не предложа и една рецепта  за бърза сладкиш, че обикновено гостуванията се свързват именно с десертите. А и все пак тия, които не биха понесли комбинацията от гореспоменатите зеленчуци, да не останат без нищо :)

Шоколадов тъмен сладкиш

За шоколадовата смес: 300 мл прясно мляко, 5 суп. л. тъмно какао,  1,5 ч.ч. кафява захар, 125 гр. кр. масло (по желание малко канела, или сладък алкохол за аромат)

За основната смес: 3 яйца, около 1 ч. ч. брашно, 1 бакпулвер, ½ ч.ч. едро смлени орехи (или други ядки)

Първите продукти се загряват до получаване на хомогенна какаова смес. Оставя се да се охлади.

От вторите продукти се разбива смес. Добавя се и около половината от охладената какаова смес. Целта е получаване на гъстотата като за приготвяне на кекс.

Пече се в намаслена тава и загрята на 150 градуса фурна.

Реже се на парчета и се сиропира с останалата шоколадова смес.

Забележка: Понеже не обичам придържането към рецепти, затова често сменяма аромата на шоколадовата смес и ядките с основната. Така, че може и вие да импровизирате там, както и при гарнирането с плодове :)


ПП. Лулу, да не забравя да кажа, че тортата беше много вкусна. Така, че тия, които сте хвърлили око на рецептата, спокойно действайте - няма да съжалявате! Иначе за външния вид... нямате представа с какъв кеф поднесох изненадата на нищо неподозиращата рожденичка и как дечурлигата невярващо се подпитваха "Ама и тортата ли е ръчна изработка?!