Училище за пораснали родители

Когато Ина замина да учи в Англия си го представях много страшно. Детето ми ще е на 2000км, няма да съм до нея, ще я виждам рядко, ще трябва да се справя сама, ще ми е мъчно, ще страдам и т.н. Ревах много когато си тръгнах от летището първата година. Изобщо КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ПРАВЯ СЕГА, след като и другото дете и вече тийн и държи да ме вижда основно от външната страна на вратата на стаята й. После се оказа че разстоянията не са това което са, а репликата "'Мамче, ще можеш ли да ми дадеш някакви пари", звучи по същия начин и от разстояние:)
 Тази година с Ина се прегърнахме на летището, казахме си Чао за довиждане и всеки пое в своята посока без излишен драматизъм. Тя за Англия, да чисти след ремонта на квартирата и  да се подготвя за началото на третата година. Аз си дойдох да си пека чушките за лютеница. Така де, всеки с проблемите си:)
Сещайки се за тези случки,  гледам, че около мен е пълно с други пораснали родители, на ръба на истерията, че децата им са вече големи и сега рязко светът ще свърши и СИЧКИ ШЪ УМРЕМ! То това е така, ама що с тая нотка на припряност, бе хора:) Та реших да набележа някои основни положения, съвети и позитиви от тоя процес, щото нали разбирате, то и такива има:)