Каяци, деца и море

Докато навън се разпролетява и вие почвате да се настройвате и да мечтаете за лятото, реших че ми е дошло вдъхновението да разкажа за нашата отпуска преди две години.
По разбираеми причини, снимките са  с телефон и не са най- хубавите, които някога съм правила, но пък са ми едни от най- любимите и свързани с много емоция и хубави спомени.

Ние движим в стадо и сме една много забавна компания, която включва 9 човека, от които 4 деца и 5 възрастни (по паспорт, не на акъл). В тази малка спретната формация винаги цари лек хаос, граничещ с пълна дезорганизация и  е  странно как успяваме да  резервираме заедно празници и ваканции. Може да се досетите, че почти винаги, всичко е в последния момент. Когато преди две години най- накрая седнахме да обсъждаме плановете за ваканцията, вече беше лято и всичко хубаво и евтино много отдавна беше запазено от значително по- дисциплинирани компании. В търсене на някаква алтернатива, попаднах на двама типа, които организират гребане с каяци в Гърция. Оказа се, че за исканите  от нас дати имат за Итака и Кефалония. Внесох проекто - предложение в групата и някак много странно то беше одобрено и прието още на първо четене без никакви възражения и особени дебати. Всеки забол глава в ежедневния си водовъртеж нямаше време за кой знае какво обмисляне и подготовка, така че просто поръчахме от Амазон сухи торби, непромокаеми сакове, обувки за вода и блузи с UV защита. Няколко дни преди заминаването изведнъж започнахме да обмисляме какво ни чака, но вече беше късно.

Не  знам дали си го представяте точно какво представлява това нещо. Товарите се  заедно с багажчето на едни каяци, гребете колкото гребете, стоварвате са на някой плаж и опъвате бивак за през нощта. На другия ден пак. И така цяла седмица. Течащата вода е лукс, храната е от консерва и узото се пие топло. В някои от дните има предвидено спане в къмпинг и ядене по заведенията на някой друг плаж или в градчетата, където можем да си позволим по- дълъг престой.

 
Ние на каяци не се бяхме  качвали никога. Даже не ги бяхме и виждали от близо. Предполагам затова Румен и Бебо ни гледаха изумено и с нотка на ужас, когато се стоварихме с цялото си снаражение, твърде много деца, за такъв тип прекарване, нахилени, леко притеснени и в пълната си прелест на къмпинга на Лефкада. Най- много се зарадваха на количествата багаж.:) По- късно им стана ясно, че това е последното, което трябва да ги безпокои. Наложи се да го редуцираме. Бил много, нямало да се събере по лодките. Пфуу, защо ги купувахме всичките тия скове!?. После дойде ред на по- забавната част - изясняване на здравословния и социалния статус. На Нина й се вади ръката, Мила изпитва ужас от водата, децата искат да гребат сами и не могат да се разберат как да се разпределим по каяците, освен това съставляват почти 40% от популацията.  Ужаса от предстоящата седмица вече много явно се четеше в очите на Румен. На другия ден си преформатирахме багажа, оставихме част от него по колите и благополучно се натоварихме на ферибота за Кефалония.

От пристанището ни пуснаха да трамбоваме до отправната точка (на около 1,5 км),  багажа ни се придвижи по море с лодките. Проблем - продължава да е много.Със сигурност няма да се събере. Вече и ние се убедихме в това. Освен това големите сакове изобщо не могат да се натикат в сухите докове.

Това чудесно, но колите бяха останали на Лефкада и вече нямаше къде да оставим излишъка. Някой се присети, че на пристанището се е натъкнал на българка, която продава в магазинче за сувенири. ще го оставим там! И без това духаше много и нямаше как да тръгнем, така че утрепахме в деня в сухи тренировки покрай брега и в прегрупиране и разнасяне на багаж между бивака и магазинчето на пристанището.

 
Ден втори - продължава да духа. Имаше основен инструктаж и какво да правим, ако се обърне каяка. Мила е в ужас. Децата продължават да се карат кой ще гребе самостоятелно и кой ще е при водачите. С Миш не можем да постигнем синхрон и се караме непрекъснато. Румен и Бебо са на кръстопът дали да продължат или да ни удавят и да кажат, че е станал инцидент. Решиха, че няма нужда, ние и само можем. Бебо попита, на кой в групата му е хрумнала идеята да дойдем на каяци. Аз си намерих много спешна работа в другия край на острова.

Ден три. Вятърът утихна и можем да тръгнем. Едвам натъпкахме багажа по лодките. С Мъжът на Лулу караме триместен каяк, като на мястото на третия човек има просто много багаж. Тежки сме, гребе се трудно, боли ме рамото и въпреки ръкавиците ми излезе пришка на ръката. Едно от децата го хвана морска болест. Мила е в ужас. Боби се притеснява за ръката на Нина. На Румен и Бебо им идва да се удавят те. Преразпределяме децата. Пак има мрънкане.Стоварваме се на някакъв плаж за през нощта. Не ни се опъват палатки. Хвърляме надуваемите дюшеци направо на земята, пием си топлото узо и се пробваме да намерим обхват на телефоните. Няма. То и батерии няма. Със слънчевия панел зареждат твърде бавно. На сутринта част от дюшеците са спаднали и половината се търкаляме директно на каменистия плаж. Всички са схванати, Елена е нахапана от комари.  Мила е в ужас от предстоящия ден. Всички сме солени и рошави. Гримът и прическите са в някакво далечно минало.

Гребем покрай убийствено красиви брегове и спираме на страхотни плажове.. Повечето са само за нас. Децата скачат, гмуркат се, тичат и крещят. Свободно отглеждани кокошки. С топлото узо се свиква. С малко повече импровизация и храната е вкусна.

Ден пореден. Обиколили сме Кафалония, ядем в таверните по плажовете, ако има такива или консерви, когато цивилизацията липсва. Солени сме от няколко дни. Помпането на дюшеци посред нощите е станала рутина. Сладката вода се свежда до тази за пиене. Хигиената се осъществява чрез мокри кърпички. Вече почваме да посвикваме с гребането и да придобиваме някакъв синхрон.

Мартин и Мартина гребат самостоятелно в един каяк и са страшно добри. Известни са като отбор М на квадрат. Ще спираме на къмпинг т.е цивилизация и сме им обещали сладкарница. Излиза вятър, гребе се трудно, всички са изморени. М на квадрат подминават всички и отпрашват напред, тактувайки си, като повтарят на глас БА- КЛА - ВА.  Баклавата наистина беше много яка.

По яко беше наличието на топла вода за къпане и санитарен възел:) Човек почва да оценява простичките неща. Най- оценена остана студената бирата. Къмпинга е претъпкан и прашен. Вечерта е шумно. На сутринта тръгваме с облекчение, че ще посрещнем нощта отново в уединението на някой самотен плаж. Избираме си такъв с кристална вода. и скали за скачане. Нашите деца са екстремистчета и забавленията им задължително включват търсене на медицинска помощ в последствие.

Бебо взима Мартин да ловят риба. Уловът не е много, но е достатъчно да си запалим огън и да си я изпечем. Пием си топлото узо, ядем риба, слушаме музика и си говорим. Няма мобилни телефони, няма социални мрежи, няма работа и имейли. Има звезди, мирис на море и звукът от разбиващите се вълни.

 Ставаме още преди съмване. Мирише на прясно сварено кафе. Гледаме изгрева, приготвяме закуската и подготвяме лодките. Вече всички гребен в синхрон. Мила я е страх, но вече не изпитва паника. На следващата година се гмуркаше с нас, макар и на плиткото. За човек, който изпитва паника от водата, това си е направо пътешествие до Луната и обратно.

Това си остава едно от най- хубавите ни преживявания, които сме си причинявали, въпреки че при нас съвместните инициативи хич не липсват. Не е за всеки, но ако приключението ви е в кръвта и искате да започнете от някъде, нямате нищо против да си легнете с рошава от солената вода коса и да ядете консерви, това не е за изпускане!

P.S Между другото багажът ни наистина беше много. Дори и след втората ревизия пак се оказа, че не ползвах почти 2/3 от нещата, които бяхме взели. След тази случка се научих да пътувам с много малко неща, дори и когато имам възможност да взема повече.