За безсмислените неща

От октомври в колата имам някакъв диск. Цикля една и съща песен непрекъснато. Не ми писва. Може защото имам нужда от някаква сигурност. От нещо познато. Излизаш от входа, сънено си намираш колата, размразяваш врата , влизаш,  палиш , изтъргваш леда и пускаш музиката. Познатият път. Познатото задръстване. Мрънкането и караницата от задната седалка. Познатия регулировчик пред народното събрание. Няма изненада. Всичко е до болка познато, почти инстинктивно. Повтаря се по един и същи начин всяка сутрин.  Не мислиш, не чувстваш. Толкова приятно и сигурно. После следва  пълен хаос. Опитвам се да се адаптирам към промените. Опитвам се да свикна, че на английски нямам същия размах, като на български и че очевидно ще трябва да се науча да споря с по- ограничен речник. И всъщност, че изобщо трябва да споря. Опитвам се да свикна с това, че нещата могат да бъдат и само черно бели, без особено много нюанси между двата полюса. Опитвам се да свикна, че хората могат да бъдат различни. Много различни. Винаги съм го знаела, но никога не съм изпитвала челния сблъсък върху себе си. Бях се вживяла в ролята на високоскоростен експрес, когато се натресох на тежкотоварния влак срещу мен. И така няколко пъти. Опитвам се да свикна с това да нямам планове. Преди половин година имах начертана стройна схема за следващата петилетка. Сега и следващите 5 месеца са под въпрос. Отдавна излязох от зоната си на комфорт. Будех се нощно време с усещането, че съществена част от мен я няма. Че мен ме няма. Че някъде съм се загубила. И в един момент просто преминах някаква критична точка на пренасищане. Просто се събудих с ясната идея, че знам къде съм. Тук! На който му трябвам ще ме намери. Усещането да станеш сутрин, да настъпиш конструктор,  да установиш, че са ти ударили колата на паркинга, да се сетиш, че не си залепил стикера за гражданската, чак когато те спре КАТ и да не ти дреме е просто.. ами велико:) Нали разбирате, аз съм от онзи тип хора, които винаги намират за какво да се тревожат. Ей така, могат да си умрат с чувство на тревожност.  Сега изведнъж не ми пука. За първи път от толкова време, правих разни неща, просто защото много ми се правеха. Eй такива един безсмислени. Дето после се чудиш, за какво са ти и защо си си загубил времето. Страшен кеф.

Та в тази връзка да ви питам яли ли сте маршмелоу? Същата безсмислица. Абсолютно и напълно НЕзабележителен вкус. Ядеш ги не защото ти харесват или не ти харесват, а заради гумено - дунапренената консистенция. Е направих ги. Не че изпадам в някакъв екстаз от тези бонбони, но силно ме заинтригува приготвянето им в домашни условия и последващото им изпичане на огън. Нали се сещате - забучени на клечка, като по американските филми. Всъщност там ги пекат на открит лагерен огън, което нямаше как да се случи в софийския ми апартамент, освен ако не накладем паркета в средата на хола. Спаси го само факта, че е ламинат и няма да гори хубаво. Както и да е - примуса от фондюто свърши прекрасна работа. И без това не го ползваме по предназначение.

Приготвянето на бонбоните не се отличава с някаква кой знае каква сложност, но си има някои специфични особености. Като това, че задължително трябва да притежавате термометър и да не ви пука особено от лепнещ под, белтък по тавана, облаци от нишесте и пудра захар и полуразтопени бонбони из цялата къща.

Рецептата и обясненията взех от сайта на Дейвид Лебовиц http://www.davidlebovitz.com/2011/07/marshmallow-recipe-candymaking/

Продукти

• 20 гр желатин
• 1/2 ч.ч. + 1/3 ч.ч студена вода
• 1 ч.ч. захар
• 1/3 ч.ч царевичен сироп. Не намерих такъв и го заместих с глюкоза
• 4 белтъка
• щипка сол
• ванилия

За овалване

• 1 част царевично нишесте
• 1 част пудра захар 

В купа сипете желатина и 1/2 ч.ч студена вода. Оставете да набъбне.
В малка тенджера смесете захарта с царевичния сироп и остатъка от водата (1/3 ч.ч). Сложете на слаб огън.
Сложете белтъците в дълбока купа и започнете да биете с миксер дълго и упорито.
С термометър проверете температурата на захарта. Когато достигне 118 градуса, сипете при белтъците, като продължавате да бъркате. Температурата се оказа много ключов момент, защото е индикатор за достигане на определена гъстота на захарната смес. Докато е рядка, не може да развие нужните градуси. Ако я сгъстите прекалено много, температурата се качва над оказаната стойност.

 В същата тенджера, в която направихте захарния сироп, сложете желатина и го върнете на изключен котлон, колкото да се разтопи от остатъчната топлина. Сипете  при белтъците.
Продължавайте да биете с миксер, докато сместа изстине НАПЪЛНО!!! Това се случва за около 7-8 минути. Това е вторият важен момент. Ако белтъците не са студени, после се образува конденз и бонбоните стават влажни от долната страна.
 В купа смесете нишестето с пудрата захар.
Застелете голяма правоъгълна тава с хартия за печене. Разпределете половината от сместа с нишестето. Трябва да се образува хубав плътен слой, без дупчици. Необходимо е, за да не залепнат бонбоните.
Разпределете белтъците и заравнете с шпатула или нож. Наръсете с остатъка от нишестето и пудрата захар.

 Оставете в хладилника (или както в моя случай - на замръзналата ми тераса) за една нощ. Нарежете бонбоните в желаната форма.
Аз използвах формички за сладки. Оваляйте ги пак в пудра захар и нишесте. Изтупайте излишното количество и наредете в чиния или купа.

Много добре се получава, ако после ги изпечете на огън (свещ или малък примус вършат работа) или ги топнете в горещото си какао.

Всъщност, сега ако ме питате, не мога да ви кажа защо точно ги направих и не съм 100% сигурна, че пак бих причинила това упражнение на кухнята си.

Както вече казах, напоследък има някакви неща, които ги правя само заради процеса на правене, без да се вълнувам особено от крайния резултат.