Истории за това как нищо не научих, за него и нея и един сладолед

Когато стане въпрос за личностно развитие, едно от основните неща, върху които работя е опцията да казвам НЕ по отношение на поемане на ангажименти, особено за неща, които принципно биха ми били интересни. Определено бележа напредък в тази област, но като цяло е с доста променлив успех. Изкушения не липсват и своеобразната "творческа" диета доста бързо бива нарушавана. Така напоследък се сдобих с различни по естество поръчки, които са доста далече от професионалното ми "амплоа", което е и причината за дългото затишие. За някои от тях много съжалявах после (както се случва при нарушаването на всяка диета), но други се оказаха голямо приключение и забавление. 

И така, един прекрасен ден, звъни телефона. От другата страна едно много мило момиче ми се представя и ми предлага да аранжирам и заснема известно количество кадри на.... сладолед. Тези които са снимали подобно нещо или са се докосвали до книги за фотография на храна, знаят, защо сложих многоточието. Като цяло сред професионалистите се носят слухова, че сладоледът е най- трудното нещо за снемане и обработка. Аз, обаче , не съм професионалист и очевидно нямам достатъчно натрупани часове глупост (а си мислех, че няма на къде повече). О, свещена тъпота, аз приех! Наивно и много лаишки се подхлъзнах по плоскостта на любопитството и всякакви там планове за личностно развитие и поставени KPIs магически се изпариха от главата ми, което за собствено успокоение мисля да припиша на жегите. И така милинки мои (както обича да казва Кобилкина) се озовах в центъра на поредния водовъртеж. Една от причините да престана да поемам (очевидно неуспешно) нетипични за работата ми ангажименти е, че точно когато приема нещо такова, веднага се появяват форсмажорни обстоятелства, които слагат кръст на стройно подредената програма и я разбъркват във възможно най- неудобния и безобразен ред. И така, след добре протеклата "планьорка, по време на  която с Нестле и агенцията се разбрахме за концепцията и кой какво прави, ми се обадиха от региона да ме уведомят, че досегашния ми шеф напуска. Междувременно някакви хора от офиса ми обясниха колко е важно да отидем не един форум в Ямбол, как трябва да спим там, за да вечеряме с едикойси и разбира се...  съвпадна със снимките. В понеделник сутринта натъпках цялата си фотографска техника, стативи, фонове и подобни в колата и си натоварих си багажчето за Ямбол. Докато се опитвах да си подредя мислите за двете неща едновременно ми се обадиха да ме информират, че имам нов шеф. Той, разбира се, искаше да ме чуе, да му изпратя някаква информация и всякакви такива битовизми. За да не ви занимавам с подробности, само ще спомена, че на форума в Ямбол беше 40 градуса в залата, пристигнах си в София за снимките в най- голямата жега, вече достатъчно дехидратирана, омаломощена, изтощтена и  изнервена до безкрайност. Разказвам всичко това,  защото ми се иска да го запомня и да си науча урока. Но това едва ли ще се случи, защото следващите няколко часа бяха страхотно изживяване и си заслужаваха всяка секунда пренатоварване и страдание. Не бях снимала в студио и едва ли съм се справила блестящо, но емоцията си заслужаваше. Екипът, който дойде на снимките беше от прекрасни млади хора, които много ми помогнаха. Последваха 6 часа снимки, в края на които едва се държах на краката си.  Идеята на Нестле и Boss Beyond беше да се разкаже историята на Той и Тя чрез сладолед. Всъщност това е само началото на тяхната история:) 

Моят фризер още прелива от сладолед. Белият ми е любимият:) С две думи - не си взех поука. Някои прегрешения, просто си заслужават:)