Под небето с хилядите звезди

 
М: Какво ще правите този уикенд? Искате ли с нас към Родопите? К. е набелязал една скала - Шан Кая, с ниши и иска да се пуснем с въжета да я снимаме.

К. е оператор и фотограф. От известно време работи по филм за свещените и мистични места в Родопите. Около него винаги е интересно. Отговорът можеше да бъде само "Ми, да бе, идваме и ние". Малко повече мисъл, относно последвалата организация, нямаше да бъде никак излишна. Просто The Master на импулсивните решения...

Това беше в сряда на обяд. В четвъртък имаме важно служебно мероприятие, част от мениджмънта ми лети от чужбина, аз ще изнасям презентация пред 250 човека. С две думи - важно е. Презентацията, разбира се, още  не е готова. Класика. Голямата иска да я изпитам по история и ми нервничи, малката приглася нещо по руски. Опитвам се да правя три неща едновременно. Всичко завършва със скандал и мазане по слайдовете до 2 през нощта. 

Четвъртък: Красота!. Закъснявам от сутринта, защото роклята, с която трябва да бъда е с някакво петно, а Мая Манолова  пак е запазила по- ранния час при фризьорката. Никога не успявам да се вредя преди нея:) Колегите не могат да се разберат за колите и кой ще вземе шефовете от летището, вечерта забравяме банерите в офиса, подиума се оказва по- малък от предвиденото, а заради суматохата при регистрацията никой не е разбрал, че трябва да има симултанен превод и от английски на български, не само обратното. Все пак всичко минава някак си и  вечерта отиваме да празнуваме в ресторанта наблизо. Прибиране: 1 през нощта. Лягане - в 2, след кратка, но зловеща размяна на реплики и дуплики с голямата, която спори дали да идва с нас  на другия ден. В петък започваме с някакво обучение,следобед най- после изпращам шефовете на летището, със задоволство се стоварвам в колата. Облекчението е за кратко. 100 м по- натам светва датчика за налягането в гумите. Трети път за две седмици. В нисък полет, минавам през гумаджията, който триумфално вади някакъв забит пирон. М. звъни да взема тиганче за палачинки и по между другото да вметне, че едната кола от групата, която е трябвало да тръгне сутринта е претърпяла лека катастрофа. Всички са добре, но ще трябва да ги разпределим по другите коли. Това леко усложнява ситуацията -  ще трябва да се координираме с още някой и да тръгнем в сравнително смислено време. Към 6 се прибирам вкъщи, колкото да установя, че никой не ми е обърнал внимание и не си е приготвил багажа от предишния ден. Батериите на двата телефона с GPS почти са паднали, а туристическия ми панталон е мръсен. Карай някак ще се оправим.  Децата и Мъжът на Лулу се прибират и настава паника и суматоха, в акомпанимента на леко повишаване на тон. В 8 благополучно успяваме да се натуткаме, аз съм с още мокра коса  за малко да забравя туристическите обувки. Не сме пазарували нищо и успявам да грабна пътьом две банички на бензиностанцията, където се чакаме с младеж  от групата със злополучната кола. По някаква причина на бензиностанцията са ми е заредил колата наполовина, въпреки, че исках да напълнят резервоара догоре. Това разбира се го забелязвам около километър след като сме тръгнали.  Ще търсим да зареждаме по- натам. Изморена съм, спи ми се, нервна съм, карам бързо и невнимателно. Тъмно е, пътят  от автомагистралата до Кърджали е неприятен. При влизането в община Кърджали, асвалтът става като слънце (тук ДПС-то добре е развъртяло пари по европроекти) , но пък вече съвсем ми свършват личните батерии. Към 12 спираме да се разменим. Духа студен вятър, а небето е кристално. С хиляди, хиляди звезди. Светът става съвсем различен, забавя темпо и изпада в безвремието, което може да усетите само под нощното небе в планината.  Към 1 без нещо благополучно пристигаме в хижата. Посреща ни Меджи. Държи се така, все едно през ден ходим натам. Настаняваме децата и слизаме да си поговорим с него пред запалената камина.

 
Сипва ни по чаша вино. Имам чувството, че го познавам от години.  Дали заради виното и топлината на огъня или пък нещо друго, но целия стрес и лудница през седмицата избледняха и потънаха в блажена мъгла. Към два и нещо се изсипаха още хора от групата. После не помня почти нищо. Някак си на автопилот съм си легнала. Сутринта се събудихме със зверско главоболие, колкото да установим, че сме се успали. Отново настана кратка суматоха и мрънкане, защо  сме бързали.  Батериите на телефоните и фотоапарата, разбира се са останали незаредени.  Колкото толкова. Натоварихме се в колата набързо, барабар с пържените филийки, които ни бяха приготвили . GPS-а ни заби по някакви черни пътища и се наложи да се връщаме 3 км.  След час и около 5 км по черни пътища, настигаме основната група до някакво изоставено село.

 

Установяваме, че чешмата не работи, а ние сме забравили втората раница с екипировката. Повече от чудесно! Имаме единствено раницата на моя апарат и една торбичка за многократна употреба, в която да пъхнем бутилката с вода и кутията с пържени филийки!!!! Децата са се наконтили, като за модно ревю и отказват да обуят туристическите обувки, а не е като да няма ходене. Още по- чудесно, но на мен вече не ми дреме. Да се оправят.

 Скалата, до която трябва да стигнем се вижда, но стигането до нея изглежда кошмарно. Всички ни гледат с недоверие и лека нотка на укор. Очевидно ще се наложи да се съобразяват с четирима изнервени идиоти - аматьори:) 200 м по- надолу, децата все пак решават, че ще се преобуят и се връщат обратно. Разбира се, отново изоставаме от основната група.

Насочват ни по радиостанциите, не уцелваме пътя от раз и аз успявам да се изтърся по някакъв сипей, колкото да си ходя с насинен задник през следващите две седмици. Жертва, която си заслужава, защото децата започват да осъзнават преимуществото на туристическите обувки. Мрънкането и фасоните тип "на мама софиянчето" спират някак магически.

 Последва почти двучасов преход през стръмен, силно насечен терен, като тръните и храстите се редуват със сипеи. Някак си, моите са станали дисциплинирани. Мрънка е отстъпило място на лек състезателен дух. Аз стигам до скалата с изплезен език и почти на четири крака, те са свежи като марули. Поне гледката си заслужава.

 
Скалата е недостъпна, но някак си на нея има арка от издълбани трапецовидни ниши. Никой не знае за какво са служили, как са направени и от кога датират. Има ги на много места в Родопите. Определено те лъхва някакъв мистицизъм Ако застанеш на едно място и се заслушаш в тишината, те обзема усещане за друго измерение.

 
Принципно съм много прагматична и винаги търся обяснение. Там  губиш желание да го търсиш.  Започвам да разбирам защо К и М са толкова запленени.

 
Алпинистите започват да прокарват трасе, а другите сядаме да хапнем хляб с лютеница.

К. съвсем небрежно споменава по между другото: " Ми само да кажа, че аз ще се върна по същия път, защото някъде из трънаците ми се е отворила раницата и е изпаднало якето, с ключа от колата в него". Очевидно заради 16те чифта широко опулени очи, добавя спокойно "Ама хапнете си първо де, децата са гладни, за това има време". Ама разбира се! Ние се намираме на поне 20 км от най- близкото населено място, в което всички говорят турски и никой не може да обели и една дума на български. Там със сигурност няма ключар, а вероятността да  докараме някой от Ивайловград в събота вечерта, друсайки го по 5 км черен път към пустошта, клони към нещо по- малко от 0. Но нищо де, нека не мислим за такива маловажни неща и да се концентрираме върху лютеничката. После със сигурност ще намерим якето в тъмното, като се завръщаме с децата по сипеите:) К. просто е такъв - другите са по- важни.

Част от групата и без това трябва да се върне по светло. Това все пак се води семейно мероприятие, така че се налага да съм с нея. Следват храсти, глогинки, трънки и едно скъсано яке. И един намерен ключ:).
За да не губим форма за екшън и тахикардични изпълнения, задачата е да приготвим празненство за рожден ден, докато се върне другата група.

Ден втори е доста по- тривиален. Ако не сте в категорията на планинарите ви препоръчвам този маршрут - Татул, Харман Кая.  Татул е достъпен с кола. До харман кая има около километър ходене по равен терен.

Татул

За тази ниша има легенда, че е гробът на Орфей. Според част от археолозите много повече наподобява жертвена ниша. Светилището датира от V-IV в. пр. х. Превърнато е в туристическа забележителност и има входна такса. Дори и да не си падате по камъни и археология, гледката отгоре е впечатляваща.

Харман Кая

Мястото не толкова облагородено. Датира от почти същото време и най- вероятно е служело като календар.

За следващата година съм си набелязала още няколко места, които да посетим. В България има много подобни не толкова популярни места, които си заслужава да се видят.  Междувременно си поръчала на Дядо ви Коледа един дрон и едно Go Pro. Някак си перспективата отгоре е друга:)