Как се каляваше стоманата

Постингът ще е дълъг - пригответе се психически:)

Всъщност основно ще ви разкажа за моя паталогичен сблъсък с родната черна металургия:)

Пътьом ще хапнем една свободна импровизация на тема Шепърдс пай, Пай по селски, Пай със свинско и картофи или както там още е известен в готварския фолклор

Преди известно време напусна един колега и понеже съм много отворена наследих част от клиентите му. До тук няма лошо, само че човека е техничар. То принципно и това не е зле и  по случая го бяхме възнаградили все с някакви фирмички, които строят, копаят, добиват нещо или в най- добрият случай, произвеждат много цапащи неща.

От своя страна аз съм расла в саксия. Офисно отглеждана така да се каже:) Огледите по строителните обекти някак ги преглътнах. Присъствах на едни взривни работи, нагазих в туко що излят бетон, съсипах си един чифт обувки, но като цяло съм станала спец в пожаро-известителната техника, сградно обезопасяване, видовете строителни конструкции и съм много на ти със сандвич панелите и  пожарогасителите:)

Моят кошмар започна преди две седмици, когато дойде подновяването на един от договорите на наш клиент....металургично предприятия. Първото ми ходене при тях мина много гот. Вкараха ме в една административна сградичка, малко соц такава, но чистичко. Почерпиха ме с чайче и две бонбончето (второто си го свих тайно) говорихме си половин час и си ме изпратиха по живо по здраво. Те доволни и аз доволна че утрепах половината работен ден в път и лафче. Второто ми ходене трябваше да е малко по- така т.е ще им правим сървей или по нашенски - оценка на риска. Аз както казах съм градско чадо, така че не ги разбирам много тези неща, ама за сеира и калабалъка ще ходя с младежа, който е нает за целта. Уговорката е за 8 сутринта. Както сами се досещате тези хора не се намират точно у наше село тъй че от София до там си имаме час път. А преди това имам среща с колегата в офиса. Познайте в колко трябваше да стана..... не започва добре.

Както и да е, появявам се там в цялата си прелест и по моему спортно екипирана - дънки, маратонки, пуловерче и кожено яке. Пак ни вкарват в административната сградичка за инструктаж. Една девойка ме оглежда от главата до петите и почти припада от хилене при изразеното от моя страна желание да ме вкара в завода:) Баткото дето ще върши работата, също доволно потрива ръце, предчувствайки сеира:) Аз все още нищо неподозираща, нахлузвам една зелена каска, закопчавам якето до горе, връзвам си косата и поглеждам съпартийците победоносно! Казват ни при кой трябва да отидем и в коя сграда и аз с гордо вдигната глава отпрашвам в неизвестността.....точно до входа. Там установявам че въпросната сграда е на майната си. Нали разбирате, това нещо е като комплекс - кажи речи 3 500 кехтара. Колата и тя е на майнат си:) А аз съм тежко оборудвана с апарат, два обектива, лаптоп и една папка - тухла, щото чакам да ми се обади един друг клиент:) Както и да е, намерихме транспорт и следва една малко по- скучна част, в която се губихме 3 пъти. Ще я пропусна. И без това нищо не си спомням от нея, защото около час приказвах с разни хорица по телефона.

Готината част започна при цеха заа скрап. Това е нещо като голям пукнкт за вторични суровини. Някакъв кран хвърля метала в една огромна машина, която трябва да го раздроби. Тя от своя страна плюе на поразия несмилаеми обекти, които за мое щастие се оказват топчета от лагери.

Аз си събрах няколко под предтекст, че са за децата, но всъщност тайно си мислех точно как ще ги снимам. В крайна сметка децата ги докопаха и ги редуцираха значително, като една от плочките в коридора даде фира, ама това е друга бира.

Аз се разхождам важно из скрапа, правя снимки и разпитвам кое какво прави и защо превозват някакви гигантски кофи (44 тона) насам натам. Станах на прасе, но с малко поизтупване нещата си дойдоха на мястото.

Втора спирка - топилнята. Седим пред входа и чакаме "екскурзовода" От вътре се усеща приятна жега и някакви работници с каски мъкнат пликчета с кисело мляко - били застъпвали на смяна. От сега усещам че ще е симпатично място.

Влизаме вътре и се оказвам в ето това:

Тъмно, жега и страшно шумно. По пода има педя и половина пепел (без никакво преувеличение). Това нещо се носи на талази и във въздуха. Точно 30 секунди след влизането, имах усещането че дробовете ми се пълни с прах и започнах да се давя. Нашият гид ме успокоява че това е само в началото, после се свиквало. Бумтенето е толкова силно, че почти не чувам като ми крещят в ухото. Ако си спомняте аз съм с маратонки т.е цялата пепел влезна навсякъде, включително в чорапите ми. Дънките ми придобиха приятно сиво - черен и абсолютно равномерен цвят.

Хубавото е че уцелваме момента, в който ще отварят великата пещ. Аз решавам да заема централно място на балкона и с риск за живота си се юрвам по едни стълби нагоре:) Получих първо предупреждение и жълт картон, но снимах пещта!

Щракам си аз, обаче като го отвориха това нещо, стана два пъти по- топло т.е има няма 50 градуса. Шумът стана силно обезпокоителен и аз реших, че ми е време да се спасявам. Да де обаче точно в този момент с ужас установявам, че групичката ми я няма. Панически почвам да се оглеждам и установям, че има стълбички, които водят още по- нагоре и народе се катери по тях. Без да поглеждам се юрвам да се качвам и аз, точно когато ми се падат над главата. Сега една малка подробност - стълбичките предтавляват метална решетка. Ако си спомняте, споменах че всичко е застлано с 20 см прах. Сега като знаете тези две неща, можете ли да се сетите какво точно ми се случи, когато застанах под въпросните стълбички, докато нагоре се катерят 3-ма човека:)))))) Горе малко трудно ме познаха и апарата ми отново е за чистене на матрица:) За да е по- хубаво помолих колегата да изтупа прахта от качулката на якето ми ..... и той ми я изсипа на главата..... както и да е, там и без това имаше пре достатъчно:)

Втори жълт картон - що съм си била свалила каската:)

Следващото беше да наблюдавам от високо, как зареждат метални пръчки скрап. Хвърчат много искри, голяма жега е, но за по- сигурно мен ме изолираха в апаратната:)

Вече под много стриктно наблюдение ме закараха до пулта, от който се управлява изливането на метала и "потичането" на профилите

Някакъв батко през цялото време ръчкаше нещо, така и не схванах какво точно прави, но пък беше ефектно. Да не говорим колко беше яко за снимане:)

Ей така изглжедат профилите, като тръгнат да се изливат и изтеглят по ролките

Това нещо се разрязва на парчета с газови горелки

Тук таме се налага и ръчна намеса. Гледката е много впечатляваща от към пушек и искри, макар че през цялото време ме уверяваха колко е безопасно

От тук нататък профилите се охлаждат и се складират. Моята компания се смъкна до нещо, наречено масларна, но мисля че аз достатъчно бях изстрадала и отказах да ги последвам:) Реших направо да се транспортирам до следващото цехче.

О чудо, няма нищо общо с топилнята, даже на арт го избива

Следващата спирка е цеха за ламарина - зрелищно и топло, но иначе приятно за разхождане:)
Ей това е машината за пресоване

Тук е малко по- старичко и по- соц, ама пак има своя чар:)

За този ден, обиколкото ни приключи до тук. Аз на следващия не отидах:)

За да не ме вземете за някоя разглезена пикла, има доказателства, че подобни "забавления" не са ми за първи път. Това от Асарел - Медет преди 6 години. Даже и щерката бях замъкнала (малката още не беше родена)

След тази панорамна 7 часова обиколко из нашата металургия излезнахме от завода прашни и полуумрели от глад. Забихме се в първото възможно заведение. То е точно срещу завода. На спирката на автобусите. Класика! Мизерно колкото си искаш, обаче страшно вкусно. Та там си поръчах въпросният Селски пай и сега ще споделя с вас моята версия на това, което ядах.

За целите на упражнението, можем условно да го наречем Паят на металурга:))))

Продукти:

• 500 грама свинско месо
• 7-8 средни глави лук
• 1 морков
• 1 чаша бяло вино или бира - става различно, но и с двете е вкусно
• 200 гр гъби
• 500 гр. картофи
• 1 и 1/2 чаша прясно мляко
• 50 гр масло
• 2 скилидки чесън
• подправки - сол, черен пипер, мащерка, червен пипер

Картофите се обелват и се сваряват. Целта е да получим пюре накрая, така че си ги правете, така както сте си свикнали по принцип - белени, нарязани, цели, както ви душа иска:)

Докато компира ври, нарязвате месото на хапки и задушаваме в малко мазнина и 1 пръст вода. Когато водата изври и мръвката остане само на мазнина, добавяте  подправките, моркова, лука и гъбите нарязани на много едро. Задушавате още 2-3 минути, изсипвате виното/бирата и готвите още 10 минути на бавен огън.

През това време намачкваме картофите, посоляваме и добавяме горещото прясно мляко и маслото. Бъркате до получаване на пюре (ако е необходимо добавете още мляко)

В тавичка изсипвате месото и зеленчуците, нарязвате на ситно чесъна и застилате всичко с пюрето. Печете на 180 градуса около 20-25 минути.

Изчакайте да поизстине леко, разрежете и сервиряйте с чаша биричка.

Ако щете ми вярвайте, но тогава на онази спирка ми се стори, че това е едно от най- хубавите неща, които съм яла:)

Най вероятно просто съм била много прегладняла:)