Училище за пораснали родители

Когато Ина замина да учи в Англия си го представях много страшно. Детето ми ще е на 2000км, няма да съм до нея, ще я виждам рядко, ще трябва да се справя сама, ще ми е мъчно, ще страдам и т.н. Ревах много когато си тръгнах от летището първата година. Изобщо КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ПРАВЯ СЕГА, след като и другото дете и вече тийн и държи да ме вижда основно от външната страна на вратата на стаята й. После се оказа че разстоянията не са това което са, а репликата "'Мамче, ще можеш ли да ми дадеш някакви пари", звучи по същия начин и от разстояние:)
 Тази година с Ина се прегърнахме на летището, казахме си Чао за довиждане и всеки пое в своята посока без излишен драматизъм. Тя за Англия, да чисти след ремонта на квартирата и  да се подготвя за началото на третата година. Аз си дойдох да си пека чушките за лютеница. Така де, всеки с проблемите си:)
Сещайки се за тези случки,  гледам, че около мен е пълно с други пораснали родители, на ръба на истерията, че децата им са вече големи и сега рязко светът ще свърши и СИЧКИ ШЪ УМРЕМ! То това е така, ама що с тая нотка на припряност, бе хора:) Та реших да набележа някои основни положения, съвети и позитиви от тоя процес, щото нали разбирате, то и такива има:)

Първите колебания на когнитивно родителско разстройство започват, когато мъничкото, сладичко, любвеобилно същество с мутирал глас и неотделящо зомбиран поглед от компютъра, неангажирано отговаря "ъхъ"на крясъците ви. Те обикновено са по повод на миризмата в стаята му, носеща се от хранителните остатъци, пребиваващи от около седмица под купчините нахвърляни дрехи. Някъде тогава ви светва червената лампа, че Сашенцето може би вече е Александър и във ваш интерес е да не знаете, точно какво пише в чатовете му. В самото начало, процесът на порастване и самоутвърждаване на родителите като самостоятелни личности не е толкова болезнено, защото по- скоро ви се иска да съберете куфара на наследника и да го пратите някъде. Проблемът е че просто няма къде.

Проблемът идва тогава, когато Сашенцето/Александър започне да ви гледа с разбиране и някак си от нещото ви дава безкрайно адекватен съвет за организацията в офиса ви. Рязко ви просветва, че Александър се е превърнал в самостоятелна бойна единица, а вие сте самотен и безполезен работник в завод, който вече е напълно автоматизиран. Трудно е да се сетите какво сте правили преди децата, а и да успеете, кисненето по барове и пиенето до зори вече не ви се струва толкова привлекателно.

Преди да сте изпаднали в паника, ей сега е момента да си пренаредите програмата и нещата, които правите с децата.
На първо място вече не е нужно да сте техен коректив, т.е. да крещите като умопомрачени през повечето време. Вече спокойно може да сте си приятели.

Ако сте нетърпеливи и не можете да чакате внуците да отмъстят за вас, може вие да си върнете за някои несправедливости в тоя живот. Примерно да изчакате човекът да изкара шофьорска книжка, само за да седнете зад него и да му ритате седалката докато кара. Може да се лепнете за тях докато са с приятел/приятелка и да окупирате цялото внимание. Може и да врещите около тях, докато говорят по телефон. Бедете креативни!

Може да се напиете  заедно. И мръсни вицове може да си разказвате:)

Може да пътувате сами, може да пътувате и с децата. Интересното е че те вече нямат нищо против, даже много искат. Така де, от както са със самостоятелен бюджет, страшно много се радват и оценяват, когато някой друг плаща сметките:)

Ако трябва да съм откровена, от както Ина е в Англия имаме много по- добри взаимоотношения и много по- смислени разговори. Продължавам да се чувствам полезна точно толкова, колкото и аз все още имам нужда от моите родители. Дори и чисто емоционално!
Освободеното време се запълни с много други интересни неща, насочени малко повече към  мен и неща, които преди много трудно помествах в програмата.

Това че се убихме от пътувания, даже няма да го споменавам, че децата се дразнят:)

Най- после успяхме да намерим време и да се организираме, да си направим общи снимки. В интерес на истината до сега, такива на които ни има и четиримата се брояха на пръстите на двете ми ръце.

Не бяхме много организирани, но пък ни беше безкрайно весело! Благодаря на Иви за търпението, с което ни гонеше из поляната:) Ние се постарахме да бъдем себе си. Включително и с крясъците:)

Малко лятно за сезона, но от другата седмица мисля да се насоча на коледна тематика и най- после да го раздвижа този блог:)