Спомени от старите тетрадки: Агнеси

Напоследък все по- често се натъквам на хора със замечтани физиономии, които меланхолично гледат стари снимки от времето на соца и с въздишка и носталгия казват "Ех, само какво безгрижно и щастливо детство имахме. Сегашните деца нямат такова!" Сериозно? А вие да не би да сте имали това на вашите родители? А те това на вашите баби и дядовци? Тази реплика съм я чувала и от майка ми, когато аз бях дете и растях в града. Не, не съм играла на Шикалки и на Стражари и апаши. Но имах чудесно детство? Не харесвам паралелите с миналото, защото земята така и така се върти, а нещата се променят. От соца или не, със смартфони или дървени пушки, децата са деца и ако живеят с нормални хора и мирно време, обикновено детството им е щастливо, без значение кога и как се случва. Замисляйки се за най- милите ми спомени от тези години, се опитах да ги изтупам от идеализма, да ги светна с малко реализъм и да си дам равносметка, в края на краищата, толкова ли са перфектни, колкото ми се струва и на мен. Това не е статия за социализма и неговите позитивни и негативни страни. Просто по стечение на обстоятелството моето детство мина тогава, но мисля че без особена разлика можех да напиша подобна статия, дори и за други времена. По- скоро е опит да се замисля върху мои емблематични спомени от тези години. Вашите интерпретации и спомени могат да бъдат съвсем различни. А рецептата също е една от най- любимите ми, които мама правеше - Сладкиш Агнес.

Ех, колелото Балканче!

Спомените: кой не е имал такова. Синьо, сгъваемо с контра, беше моето. Върхът на инженерига. Беше ми наследство от брат ми. Ех, какви времена бяха, колко каране из квартала видя! 

Реалността: Колелото беше тежко, нямаше скорости и по баир трудно се драпаше с него. Всъщност умрях от кеф, когато на пазара се появиха и други варианти, баща ми си купи бегач и ми даде да го карам. Как само  се пребих с него, ама няма значение де, харесваше ми колелото. Сега карам същото колело като тези на децата ми. Много е хубаво, удобно и леко. Българско е и не беше скъпо. Балканчето още е живо на вилата. Направих две кръгчета с него. Разликата е от тук до небето. Тогава защо храня такива мили спомени към точно това старо и тежко колело. Елементарно е - свободата, децата тайфата, шляенето из квартала . Изводът: ако дам подобни усещания на моите деца най- вероятно ще имат същите прекрасни спомени. Пречи ли ми нещо? Трафикът е доста по- натоварен, но карат по парковете, карат с нас и със сигурност трудно им виждаме очите през лятото, когато се съберат с останалите себеподобни.

Морето

Спомените: с мама, тате и бате по две седмици на Ахтопол или Царево (тогава Мичурин). С брат ми живеем на филии с масло и шарена сол и от време на време риба, която мъжете в групата ловят за кеф. Всичко е чисто, девствено и прекрасно. Няма бетон, няма мутри, пълна идилия. 

Реалността: Пътят до и от морето е три дена с камили/Москвича. Няма магистрали, няма 5 лева. Прозорците не се отварят, защото на тате му духа, но вътре няма климатик и е 50 градуса. Освен това колата прегрява на всеки наклон с денивелация над 1% и се налага да работи парното. Спира се на всеки километър, за да се охлади двигателя или защото на мен пак ми е станало лошо. На морето спим на бунгала. С обща тоалетна за целия лагер и без топла вода. Бойлерът представлява боядисан в черно варел и капацитетът ми е изчцерпан още към 16,30. По тази причина мама е напълнила и изградила нагревателно съоръжение около бунгалата, състоящо се от армия бирени бутилки, пълни с вода. И два легена. На централния плаж на Мичурин/Ахтопел е същото стълпотворение, каквото е и сега. Съмнява ме и тогава да е имало пречиствателна станция по тия места, така че водата едва ли е била по- чиста. Ходехме на Лозенец. Там наистина беше много спокойно, приятно чисто, незастроено и ненаселено. Ако за нещо съжалявам, това е точно за това място. Ядяхме филии с масло, защото трудно се разбирахме с храната в стола. Дали мога да подсигуря същото на децата си в момента. Със сигурност. Две седмици почивка на бунгала изобщо не е непосилно упражнение, дори и за средностатистическия българин. Дали децата ми ще останат очаровани от липсата на топла вода и "лукса" в бунгалата? Познайте:) Предпочитам да не проверявам. Да не говорим, че преживяването "С Москвич на море" е отдавна загубено в миналото. Но пък съм им подсигурила сърф лагери, каравани, палатки на плажа и гостуване при приятели. Съжалявам много за това, в което се превърна южното ни черноморие и там стъпвам само извън активния сезон, което предполага, че освен всичко друго, децата имат подсигурена поне една седмица с нас извън България. Мога да ги питам кое предпочитат, но съм абсолютна убедена, че везната ще наклони към тяхното лято, а не към моята чудна идилия от миналото.

Униформите, манифестациите чавдарчетата, пионерчетата и бригадите/военното обучение

Аз лично не изпитвам и грам сантимент към нито едно от тези неща, но са неразделна част от детските ми години. Престилките, с които момичетата ежедневно ходехме на училище бяха доста неприятни. Сега има много по- красиви и практични ученически униформи. Чавдарско- пионерската идеология принципно е нещо добро, но методите които се използваха, пречиха за постигане на крайните цели. А ако някой иска да си пусне детето на лагер или бригада, нищо не му пречи и сега. Нещо няма много желаещи. Защо ли? Може би всички си спомняме какво всъщност се случваше там:)))) Ако наистина смятам, че нещо им липсва на съвременните деца, то това са кръжоците и извънкласните занимания. И респектът към учителите и системата като цяло. Не харесвах образователната система и тогава, още по- малко я харесвам сега, но хубава или лоша, уважение трябва да има. Ей така, с едната възпитателна цел.

Игрите с децата на улицата
Спомените: Родена съм и израснах в центъра на София. На улицата не сме играли, но имаше много задни дворове. Бяха убежище на всевъзможни мини светове. Дворът, където се събирахме момичетата и играехме с на училище. Дворът с киселата лелка, която ни замеряше с камъни, когато влизахме да й берем цветята, дворът на момчетата, чиято ограда непрекъснато прескачахме, за да им отмъкнем прашките  и т.н.
Реалността: На пръв поглед, това е нещо, което моите деца няма как да имат. Всички знаем, че ако живееш в големия град, няма как да си пуснеш детето да обикаля безконтролно из квартала.  На практика, колкото и прекрасни да бяха тези дни, всичките игри се случваха през лятото и уикендите. През останалото време просто бяхме на училище. Замислих се какво правиха моите деца това лято. Същото. Само, че не в София. През ваканциите или ги пращам с бабите в прованса, или ние пътуваме заедно с тях. Караха колелета, скачаха във вировете, разказваха си истории около лагерния огън, опъваха палатки и тичаха по плажовете. Хич не им беше скучно. Разказвала съм тук, тук, тук, тук и тук.  Не мога да ги пусна сами на улицата, но тази липса едва ли са я забелязали. По- скоро това е мой проблем, не техен. Далеч по-  лесно е да му връчиш филията и да го пуснеш на улицата, вместо цяло лято да се чудиш къде да го водиш, при кой да го пратиш и каква емоция да му подсигуриш.
Май накрая въпросът ще се окаже не  само дали децата днес имат същото детство, като нашето, а и дали ние имаме същото майчинство като нашите родители. И на двата въпроса отговорът е доста еднозначен - НЕ. И никога не е бил положителен Кое е по- доброто, едва ли някой може да каже. Всяко нещо си има преимущества и недостатъци. Много неща ми липсват, но има още толкова възможности. Предполагам, че колкото по- малко се обръщаме назад и гледаме напред, толкова по- щастливо и смислено детство ще създадем за децата си.

Сладкиш Агнеси

• 5 яйца, разделени белтъци от жълтъци
• 200 г пудра захар
• 120 г меко масло
• 150 г смлени орехи
• 1ч.ч брашно
• щипка сол

 
 Добре е всички продукти да бъдат със стайна температура.
Маслото се разбива с  половината захар до гладка и хомогенна консистенция.
Белтъците и жълтъците се разделят. Белтъците се разбиват на твърд сняг, заедно с щипка сол. Лъжица по лъжица се добавят към маслената смес, като се бърка внимателно с шпатула. По същия начин - на малки порции и с непрекъснато бъркане на ръка, добавяте брашното и смлените орехи. Изсипете сместа в тавичка, предварително застлана с хартия за печене. Печете в предварително нагрята фурна на 180 градуса за около 15-20 минути. Извадете и оставете напълно да се охлади. През това време разбийте жълтъците със захар на водна баня. Оставете и тя да се охлади и залейте с нея сладкиша. Най- неприятната част е че трябва да изчакате поне 12 часа преди да разрежете и изядете.