Преобладаващо със затъмнения

Променливо време, променливи настроения, променлива пролет с променливи зимни нюанси и леки затъмнения.  Хронологично за хаоса  през последния месец:

Първите дни на март


Родопите, разменяме си мартенички. Грее слънце, пеят птички, игра го като да е пролет.

Докато в София е още зимно, тук вече джанките цъфтят. Видяхме и щъркел и скоропостижно се разделихме с току що закачените мартеници.

Пътя към село Лисица - идилия.

Въжен мост. Топлото време действа на всички.

 До малкото селце точно от другата страна на въжения мост няма път. Не може да се стигне с кола. Всъщност и с каруца е трудно да се минава. Пространствата между къщите, които се предполага, че трябва да са улички, всъщност са заети от дълбока кал. И доста боклук... Особено около местата, където се събират местните кибици.

Изхвърлените кенчета от бира, пластмасовите бутилки, найлоновите торбички и парцали от всякакъв цвят и калибър не е изолирано явление и ми направи впечатление из целите източни Родопи. Нямаше махала или селце, в което да няма контейнери за боклук, като на доста места има дори за разделно събиране. Само че нямаше дере или баирче, в селцата или в близост до тях, които да не са превзети от малко сметище и овчици, които кротко пасат между всичките боклуци. Положението около язовирните стени и под тях е също толкова трагично и отблъскващо. Още един минус за българския туризъм. За пътищата осеяни с дупки споменах ли? Мантрата колко прекрасна е природата ни я знаем всички. Пропускаме да си поговорим и поработим за човешкия фактор.

Както в селото, така и извън него всичко е прогизнало.  При всяко отлепяне на крака от земята се чува звучно джвакане.Всяко отлепяне на крака от земята е свързано с риск, от това да си загубиш обувката някъде из калта и да продължиш подскачайки на бос крак:) Светлината е все още зимно - приглушена, но лека зеленина се опитва да се прокрадне сред карамелените нюанси.

Андреа и Мартина са в самостоятелна стая.  Успяват да изклинчат и по чаша Кола. Голямото ЯКО! В 6 сутринта вратата на нашата спалня издайнически проскърцва. Още в просъница виждам нахилена и свежа муцуна:

- Какво правиш тук, Мартина?!?

- Имаш ли бонбони? 

-????? - обръщайки се да си доспя

Два часа по- късно част от мозъка успява да се посъбуди и нотката на съмнението започва да си пробива път:

- Мартина, вие в колко станахте?

- Ми не сме спали!

- Андреа, какво правихте бе дете?!?!?

- Понякога гледахме телевизия, понякога си говорихме. Най- големият проблем, обаче, беше гладът.

Това обяснява бонбоните в 6 сутринта и защо в следващите 3 години ще гледат Кола само през крив макарон.

 

Ден по- късно. Обувките вече не са туристически, а на токчета. Калния панталон е заменен с костюм в същия цвят. Отново е 6, но вече не в стая в къща за гости,  а на летището. И не било Родопите, а във Виена. И не са компютри, а компоти, но киселото усещане от изтръгването рано сутринта от леглото си е баш същото! Контрастът между къщата на Дядо Димо с чугунените печки на дърва и стаята в хотел Кемпински е фрапиращ и доста трудно смилаем, дори и за най- тренираните. Къде е по- удобно е ясно. Къде е по- уютно - доста спорно. Слънце се редува с дъжд, сняг и прави каша с поредната презентация. Добре че поне гледката от 26-тия етаж на офиса е симпатична.

 Пак е 6 часа сутринта и пак е летище. Само, че не във Виена, а във Варшава. Мъгливо и оловно. И разбира се студено. Сняг на вали, но духа пронизващ вятър.

Поне са ни оставили два часа свободно време вечерта. СПА-то на 43-тия етаж е много приятно. Ммм да... Срещу хотела има заведение. Отиваме да видим как е положението.
Колега: A beer, please.
Сервитьорката (с кофти инглиш): .... Cold or hot?
Колегата: What do you mean by hot?!
Сервитьорката: ... ?
Колегата: Hot like a tea?
Сервитьорката:... Yes, I like tea!

Lost in translation! Карай! Бирата наистина беше топла. Като чай. С малинов сироп. На мен ми хареса. За колегите  - не знам:)

Ден по- късно. София и сняг. Стига бе хора! Миналата седмица видях щъркел!!!! Не ми се стърже пак лед от колата!

Отново следва хубаво време  и изведнъж се оказваме с малката в Пловдив. Защо само с нея, вече не помня, но ходихме до амфитеатъра. Времето е прекрасно, слънчево и карамелено, а Старият град е много приятно място.

- Мартина,една локва да има и ти ще цопнеш в нея!!!
- Ма аз нарочно, бе мамо:)

Ми ОЧЕВИДНО!

- Спри се, де!
- Що! Аз нали с ботуши...

И с кал до ушите, но това е друга тема. Пък и вече съм свикнала с гледката на кално дете след всичките обиколки из Родопите:)

Отново сняг. Ако не беше Банско (или който и да е друг ски курорт) щях да въздъхна с отегчение, но в случая му отива. Тежък и лепнещ е, мъгливо е, кара се трудно, но пак е приятно. Седмица след това се влачех по корем заради мускулната треска. 

Хотелът е чудесен и за първи път съм доволна от обслужването в уж така наречените "висок клас" хотели в БГ. Не че аз съм претенциозна, но като тръгнете за място, което е накичено с много звезди, цените също са изстреляне в космоса, някак си очакванията ви стават високи. Когато набързо ви ги попарят с лошо отношение, неадекватно обслужване, липса на елементарна мисъл и ужасна храна, разочарованието е огромно. Изобщо туризмът в БГ е необятна и много актуално тема и може би ще й посветя отделен пост, защото има и добри изключения, от които може да се черпи положителен опит.

Честно казано в Банско не бях ходила от поне 6-7 години, когато започна бума в застрояването. Тръгнах с доста негативна нагласа, но не беше толкова зле, колкото си го представях. Може би след Пампорово през февруари съм си притъпила всички рецептори:)

Смяна на кадъра и направо на филма. Вали дъжд и е студено. Някак си се озовахме на пазара в Пирот. Дълга история.  Знам, че много народ ходи там да пазарува. Аз съм с доста смесени чувства. Каймакът е божествен, хлябът вкусен, скарата добра, но в заведенията са пуши, сръбската музика ми идва в повече и лекия полъх на соц не ми е точно по вкуса. Може би ще отеля време за отделна публикация. И подозирам, че пак ще отскоча за каймак и масло.

Друг филм и масова истерия за и против кърменето в МОЛ-а. За n-ти път през този месец карам по Тракия. На която и радиочестота  да превключа някакви нервни хора (най- вече жени) коментират въпросната тема. На слънчевото затъмнение го отдавам.

- Не може всеки да си развява циците където му падне! - с надигащ се фалцет обяснява някаква дама, докато аз профучавам със 150км/ч покрай огромния билборд с кърмещо се бебе на някаква фирма за капково напояване. В опит да асимилирам парадокса се разсейвам и изтрясквам колата в поредния зейнал кратер на пътя.

Ммм да, България е страната на измислените проблеми и нерешените реални такива.

Отново дупки, но не по магистрала по разбити междуселски пътища. Историята завършва там където и започна - в Родопите. Асфалт никой не яде, но ако се пооправят пътищата и се развие повече туризмът по тези региони, дали все пак няма да има някой печеливш.

Риторичен въпрос, лишен от политически нюанси. Отговорът е ясен. А природата наистина е прекрасна! Споменах ли го вече:)

И за да може да се придаде идеалният завършек на хаоса, вчера отново валя сняг.

Много се чудех каква рецепта да публикувам. За бретцели, за плескавица, за джолан с хрян ли или просто за пататник и боб яхния.  Накрая нищо от изброеното. Като така и така е безобразен микс, поне да го допълня с нещо, което няма нищо общо. Всъщност единственото общо е, че през този месец открих и се пристрастих към тапиоката. 

Тапиоката се прави от корени на маниока. Самата маниока не е отровна, ако се консумира в сурово състояние, затова се минава през няколко етапа на обработка, през които се извличат отровните вещества. Може да я срещнете в различни форми - от брашно, през гранули до топчета подобни на стиропор. На цвят е бяла, но когато се свари става прозрачна. Има неутрален вкус, богата е на нишесте и може да се използва както в сладки комбинации, така и в солени варианти за сгъстяване и добавяне на консистенция на ястието. На летището във Виена ядох веган крем от тапиока с кокос и манго и от тогава датира любовта ми към нея. Точно тази рецепта предлагам в момента.

Крем от тапиока с манго

Продукти за 6 порции

• 2/3 ч.ч тапиока (най- добре на перли)
• 150 мл кокосова сметана 
• 250 мл ядково мляко (ако не държите на веган варианта може да ползвате обикновено прясно мляко)
• 50-80г захар  - тук зависи от това колко сладко обичате
•  ванилия

За манго топинга

3 добре узрели плода манго

30г захар

Тапиоката се накисва във вода от предната вечер. Отцежда се за 15-20 минути. Слага се в дълбок съд на умерен огън заедно със захарта, ванилията, кокосовата сметана и ядковото/прясното мляко. Бърка се непрекъснато, докато топчетата станат прозрачни и започнат да наподобяват хайверени зрънца. Тук има една особеност. В зависимост от това какъв вид тапиока ползвате, може да се наложи да добавите малко вода или мляко по избор. Количеството течности е за тапиока на перли. Тази на гранули (има консистенция на ситен булгур) гълта с около 100мл повече. Принципно няма проблем да сварите крема и да добавите още течност най- накрая, в случай че ви се стори много гъст. Само внимавайте да не загорите тенджерата. Направо няма измиване после.

Готовият крем се налива в чашки и се оставя да се охлади. През това време се заемете с крема от манго. Плодовете се обелват и се изрязва костилката. Месестата част се слага в пасатора и се смила до гъста каша. Добавя се захарта и се сгъстява на котлона за 5-10 минути. Аз лично дори не добавям захар. Самото манго е доста сладко за моя вкус. 

Отивам да си подготвям рецептите за Великден. Старите може да си припомните тук http://luluto.blogspot.com/search/label/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B4%D0%B5%D0%BD