Нещо като нищо

За първи път от две години се замислих  дали искам да продължавам да водя блога.През последните две седмици през главата ми минаха толкова много неща, че в един момент всичко ми дойде в повече. Даже блога, та ако щете даже и фотографията. За да го илюстровам нагледно, ще спомена, че ходих до морето, но апарата така и не го взех. Всичко започва с това, че ти се иска да спреш поне за малко, а няма как. Светът не спира да се върти, защото ти се е завил свят - или продължаваш или се връщаш. Върхът изглежда толкова примамливо близко, че си казваш, айде бе - к`во толкова. Остана още малко и после ще почиваме. И когато стигнеш, просто се оказва, че си на хълм, от където се открива просто чудесна гледка към огромната планина надвиснала отгоре:) Айде пак нагоре, ама вече не толкова бодро, ентусиазирано и уверено. След всички събития, новини и емоции от всякакъв характер, започнах да се чувствам като сърфист на гребена на бургаска вълна - от онези 10 метровите, които връхлетяха южното ни черноморие тези дни. На фона на всичко това където и да погледна и каквото и да отворя ме гледат сърчица във всички нюанси на розовата, лилавата и червената гама. Леят се сладникави словоизлияния за любовта и има ли тя почва у нас, усмихват ми се всякакви варианти на кексчета червено кадифе и романтично ми намигат торти във формата на сърце или просто в с червена глазура . Май само аз не го разбирам този празник. Дето се вика, може да не съм права, но кюфтетата без лук не ги одобрявам:) Не ме разбирайте погрешно, убедена съм че съществува такова чувство. От личен опит го казвам:) Предполагам, че мога да оглавя своеобразна класация по влюбчивост, привързаност и постоянство, но това е нещо твърде лично. Не бих го афиширала, да не говорим, че не бих го комерсиализирала. Блясъкът в очите, неповторимият кравешки поглед и желанието да живееш заради някой не са за един ден в годината. Даже и думи не са необходима, да не говорим за празник. Не ми се обиждайте, нищо лично, ако сте от тези, които го уважават. Просто въпрос на гледна точка. Та в този ред на мисли, надявам се да не се сърдите, но от мен няма да видите нищо за Св. Валентин.Ако е някакво успокоение, днешната рецепта е в червено - лилав цвят.

Салата от мариновано цвекло с кедрови ядки и круши, пълнени с мус от сирена - страшна романтика. Всъщност може и да бъде, ако е подходящо консумирана с чаша добро вино и най- вече ако по време на консумацията и сте в подходяща компания  и съзнателно или не,  сте вкарали в действие кравешкия поглед:)

Продукти
(за 4 порции)

800 гр цвекло
4 круши
150 г синьо сирене
150 г сирене филаделфия
3 ск чесън
30 г балсамов оцет
2 ч.л меласа от цвекло (може да се замени с кафява захар)
40 г кедрови ядки
зехтин, сол

Цвеклото се обелва и нарязва на кубчета.
Слага се в тенджера, посолява се и полива  със зехтин, балсамов оцет и меласа. Добавят се 2 скилидки чесън. Оставя се 30 минути на много слаб огън.
Крушите се изчистват от семките и се слагат в тенджерата.
След около час, когато всичко е омекнало (но не разварено), тенджерата се дърпа от котлона и се оставя да изстине добре.

Ако сте мързеливи като мен и по някаква случайност сте се снабдили с Crock Potq може да сложите всичко там и да включите на I за 4 часа.

В дълбока купа се натрошава половината от синьото сирене. Смесва се със сиренето филаделфия и скилидката чесън. Пасира се до хомогенна смес, с която се пълнят крушите.
Цвеклото се разпределя в чиниите. Във всяка порция се слага по една пълнена круша. Поръсва се с кедрови ядки, натрошено синьо сирене. Полива се с тънка струйка зехтин и по желание с малко лимонов сок.

Като съм достатъчно на кеф, току виж пак съм взела да публикувам нещо:) В процес на отлежаване са доста снимки. Летните от Лондон направо ще вкиснат вече и ако не побързам  с публикуването, накрая ще има нещо от сорта на "Лондон - четирите годишни времена":)