Страници

четвъртък, 28 ноември 2019 г.

Училище за пораснали родители


Когато Ина замина да учи в Англия си го представях много страшно. Детето ми ще е на 2000км, няма да съм до нея, ще я виждам рядко, ще трябва да се справя сама, ще ми е мъчно, ще страдам и т.н. Ревах много когато си тръгнах от летището първата година. Изобщо КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ПРАВЯ СЕГА, след като и другото дете и вече тийн и държи да ме вижда основно от външната страна на вратата на стаята й. После се оказа че разстоянията не са това което са, а репликата "'Мамче, ще можеш ли да ми дадеш някакви пари", звучи по същия начин и от разстояние:)
 Тази година с Ина се прегърнахме на летището, казахме си Чао за довиждане и всеки пое в своята посока без излишен драматизъм. Тя за Англия, да чисти след ремонта на квартирата и  да се подготвя за началото на третата година. Аз си дойдох да си пека чушките за лютеница. Така де, всеки с проблемите си:)
Сещайки се за тези случки,  гледам, че около мен е пълно с други пораснали родители, на ръба на истерията, че децата им са вече големи и сега рязко светът ще свърши и СИЧКИ ШЪ УМРЕМ! То това е така, ама що с тая нотка на припряност, бе хора:) Та реших да набележа някои основни положения, съвети и позитиви от тоя процес, щото нали разбирате, то и такива има:)





Първите колебания на когнитивно родителско разстройство започват, когато мъничкото, сладичко, любвеобилно същество с мутирал глас и неотделящо зомбиран поглед от компютъра, неангажирано отговаря "ъхъ"на крясъците ви. Те обикновено са по повод на миризмата в стаята му, носеща се от хранителните остатъци, пребиваващи от около седмица под купчините нахвърляни дрехи. Някъде тогава ви светва червената лампа, че Сашенцето може би вече е Александър и във ваш интерес е да не знаете, точно какво пише в чатовете му. В самото начало, процесът на порастване и самоутвърждаване на родителите като самостоятелни личности не е толкова болезнено, защото по- скоро ви се иска да съберете куфара на наследника и да го пратите някъде. Проблемът е че просто няма къде.




Проблемът идва тогава, когато Сашенцето/Александър започне да ви гледа с разбиране и някак си от нещото ви дава безкрайно адекватен съвет за организацията в офиса ви. Рязко ви просветва, че Александър се е превърнал в самостоятелна бойна единица, а вие сте самотен и безполезен работник в завод, който вече е напълно автоматизиран. Трудно е да се сетите какво сте правили преди децата, а и да успеете, кисненето по барове и пиенето до зори вече не ви се струва толкова привлекателно.


Преди да сте изпаднали в паника, ей сега е момента да си пренаредите програмата и нещата, които правите с децата.
На първо място вече не е нужно да сте техен коректив, т.е. да крещите като умопомрачени през повечето време. Вече спокойно може да сте си приятели.


Ако сте нетърпеливи и не можете да чакате внуците да отмъстят за вас, може вие да си върнете за някои несправедливости в тоя живот. Примерно да изчакате човекът да изкара шофьорска книжка, само за да седнете зад него и да му ритате седалката докато кара. Може да се лепнете за тях докато са с приятел/приятелка и да окупирате цялото внимание. Може и да врещите около тях, докато говорят по телефон. Бедете креативни!



Може да се напиете  заедно. И мръсни вицове може да си разказвате:)


Може да пътувате сами, може да пътувате и с децата. Интересното е че те вече нямат нищо против, даже много искат. Така де, от както са със самостоятелен бюджет, страшно много се радват и оценяват, когато някой друг плаща сметките:)


Ако трябва да съм откровена, от както Ина е в Англия имаме много по- добри взаимоотношения и много по- смислени разговори. Продължавам да се чувствам полезна точно толкова, колкото и аз все още имам нужда от моите родители. Дори и чисто емоционално!
Освободеното време се запълни с много други интересни неща, насочени малко повече към  мен и неща, които преди много трудно помествах в програмата.


Това че се убихме от пътувания, даже няма да го споменавам, че децата се дразнят:)


Най- после успяхме да намерим време и да се организираме, да си направим общи снимки. В интерес на истината до сега, такива на които ни има и четиримата се брояха на пръстите на двете ми ръце.


Не бяхме много организирани, но пък ни беше безкрайно весело! Благодаря на Иви за търпението, с което ни гонеше из поляната:) Ние се постарахме да бъдем себе си. Включително и с крясъците:)
















Малко лятно за сезона, но от другата седмица мисля да се насоча на коледна тематика и най- после да го раздвижа този блог:)


3 коментара:

  1. Невероятни съвети, поздравления, Лулу! Истина е, че наистина всеки от нас има познати, които се чудят какво да правят с времето си, когато децата станат самостоятелни, или се отделят.
    Никога не би ми дошло на ум, че мога да си поблъсквам с крака седалката на шофьора, но ще се възползвам, въпреки, че вече имаме едно Мише, което ще отмъсти за мен.
    Поздрави и и освен коледна тематика, ще бъде интересно и на коледна фотосесия да ви видим :)

    ОтговорИзтриване
  2. Прекрасни сте, Руми! Безценни са всички моменти, които споделяме със семейството...

    ОтговорИзтриване
  3. Толкова, толкова истина има в думите ти и толкова история в снимките ти. Макар, че вече ги разгледах веднъж, не можах да се въздържа:). Сега ще прехвърля и на кухнята, да си припомня:). Голямо вдъхновение си ми, Лулу! Празничен декември желая на цялото ви семейство!

    ОтговорИзтриване