Преди утрешния ден

Събудих се със страхотно главоболие. Логично. Цяла нощ се въртях и сънувах кошмари. Първо, че някой убива някого, после че аз убивам някого. Не помня кой. Не беше важно. На сутринта ми остана горчивият привкус за нещо гадно, което не можеш да сдъвчеш и нито можеш да изплюеш, нито можеш да преглътнеш. И това е логично. Вече месеци наред, всички възможни канали за комуникация подмятат, преживят и ме заливат с възможно най- голямата грозота, на която може да бъде способен един политик, във все още мирно време. Добри са в това! Много са добри! След като проследихме цялото действие с широко затворени очи, дойде ред на съвсем логичният драматичен, но доста блудкав край. Представлението свърши и настана тишина. Нямаше ръкопляскания, нямаше овации, нямаше дори освирквания. Просто много объркани хора, които стояха мълчаливо и стреснато по местата, с надеждата че това е само антракт и сега ще има второ действие, което ще завърши красиво. Нали всяка приказка завършва красиво?! И героично?! Та тук героят дори не се появи! То защото нямаше кой да спасява - тя и Снежанка изобщо не дойде... Завесите бавно се спуснаха. Актьорите не се поклониха. Сценаристите леко пообъркани се поздравиха и се заеха с писането на следващото, доста по- важно представление. Прожекторите угаснаха и в залата стана тъмно. Зрителите притеснено се заслушаха в тишината и примигаха в тъмното. Сега предполагам, трябва да решим дали да напуснем залата или да почакаме още малко, да започне следващата постановка. Не се очертава да бъде много силна. Те актьорите пак ще са същите,  но пък за сметка на това ще бъде с много специални ефекти и доста шум.  Във всички случаи парите за представлението няма да ни върнат, а друго в момента така и така не дават. 

И се бях зарекла да не пиша за такива неща, но просто не можах да се въздържа от кратка рецензия на второразредния театър. На моменти много ми се иска да съм от тези, които ще станат и ще си излязат, но не само от залата, а и от театъра. Не знам дали ще го направя в действителност. Но пък имам две деца, на които е много вероятно скоро да им доскучае. Тях няма какво толкова да ги спира. Жалко! А можеше да измислят друг край. И изобщо да е друга пиеса.