Безумици

Значи, положението е като пред апокалиптично природно бедствие от някой eвтин американски филм. Усещането е все едно е обявено, че в следващите две години над планетата е надвиснала огромна опасност и населението трябва да се запасяи с храна, самобръсначки, епилатори, парфюм и коледни чорапи за цялото това време, та ако може и за някой друг месец отгоре. Така де, не е добре да се навъртаме из бункерите необезкосмени. Всички търговскски центрове, молове, мазагини и сергии са превзети от тълпи паникьосани граждани, които изкупуват и разграбват всичко, до което успеят да се докопат.  По улиците се вият километрични задръствания от автомобили, в опити панически да избягат към някой МОЛ, излизането от паркинга на който отнема към час - два. Всичко мига, светка и свири "жингъл белс". На фона на цялата тази истерия у нас решихме, че имаме достатъчно електроуреди, с които да издържим доживотна обсада и единодушно се съгласихме кракът ни да не стъпи в магазин. (Мише, само между другото, онова парфюмче и в интернет го продават:))). Ще го караме лежерно, с кнжка и чайче в леглото. Някои от нас си отварят Pinterest и Instagram за вдъхновение и започват да се любуват на мили, задружни семейства, насядали около масата на вечеря, красиво украсени коледни и елхи, блещукащи лампички и примамливи сладки. Някак да му се прииска на човек и у тях да е такава идилия. Вие оставете снимките, но това практически у нас няма как да се случи. Първо  - цяло чудо си е да се съберем всички заедно на вечеря. Все пак едното отроче вече не живее при нас, а другото го друса пубертата. Второ, освен ако не монтираме елхата на тавана, трябва да я украсим от средата нагоре, без гирлянди и ако може да закачим играчките с тапицерски телбод. Това заради котката. За сладките, мисля е ясно - ние глутен и захар не ядем. Не че не мога да измисля рецепта и без тях, но нямат същия представителен и фотогеничен вид, така че да спечелят 100 000 лайка в Инстаграм. Както и да е, направих някакви сладки, много са вкусни, но не светкат и не мигат. Ще споделя рецептата малко по- долу. Мисълта ми беше за магическата Коледа в социалните мрежи и действителността у нас. Та седейки си с чашата чай и таблета, реших че като няма да има подаръци, поне някоя и друга снимка за Инстаграм да си направим. Децата вече трудно можем да ги хванем, но ние двамата с мъжО сме на линия. Аз де.  Той не толкова, ама заради мен му се наложи😂 Имаме си и най- търпеливия и талантлив фотограф на света. Иви благодаря ти, че пак се съгласи да ни снимаш! Мислех, че след първата фотосесия, ще изтрише телефона ми.

Айде сега да направим разбор какво седи зад всичките такиви мили снимки.



Идеята: аз и той в леко ретро стил, кокетен кабриолет FIAT 500, топъл чай, пухкаво дебело одеало, нежно блещукащи лампички, бенгалски огън, красива кутия с коледни сладки. Бе, направо чудни!

Такааа. Да започнем с това, че кутия със сладки нямаше, защото нямаше сладки. ИЗЯДОХА ГИ! ВСИЧКИТЕ! Не бе, не съм се изнервила, важното е да сме живии и здрави!!! То те и без това не бяха фотогенични. Щото там глутена, захарта, нали помните. Ей така изглеждаха. И между другото са вкусни.

Проблемът е че нямаше как да им кажа, че сладките са за снимките, защото не бях казала за фотосесията. Още събирах кураж. Съобщих му седмица преди това. Според мен прецени, че на тия години не е добра идея да ме лежи. Условията в килиите не са подходящи за хора с болки в коленете, пък и не е ясно дали ще доживее освобождаването. По раничко е трябвало да се ориентира, не е да е нямало поводи.

В неделя заваля сняг. Чудно! Като по поръчка. Само дето не спря, а снегопочистването нещо не се оправи. Някак си издрапах с Фиатчето малко над Бистрица. Там има една отбивка и път, който води до бариерата на нещоси на воените. Силен снеговалеж, непочистени пътища, глух малък път - трябва да е спокойно и идилично.

Стигнахме, паркирах колата почти напряко, за да се вижда горичката отзад и почнах да вадя такъмите. От студа половината лампичка се предадоха, заради батериите. На нас не ни беше по- топло. Особено на някои. Моя стайлинг поне включваше палто. За апарата бяхме взели шапчица за баня. Сериозно. Не се сетих да снимам Иви, но тия неща вършат чудеса за предпазване на техниката. Е, изглеждат малко нелепо, но като се сетиш колко струва апарата и всякаква суета се изпаравя. Та да обобщим ситуацията. Аз (въодушевена и надрусана като зайчетата от рекламата на Дурасел) и мъжът ми (приятно кисел, чувстващ се доста нелепо) в леко ретро облекло, накичили лампички насред гората, спряли колата на пряко и фотографката с шапчицата за баня на апарата. Представихте ли си го. Е точно тогава мъничкото глухо пътче се превеърна в нещо като автомагистрала Тракия в средата на август. От някъде се появиха весела компания, която не можа да издрапа напред. Не можах да разбера дали е заради Фиата спрян на пряко, заради това че щяха да си счупят вратовете от любопитство или заради задното предаване. Паркираха до нас и отпрашиха на някъде, влачейки шейна и хлапе, което възторжено се радваше на лампичките. Мъжът ми и  таткото си размениха съчувствени погледни в стил "Брат, знаеш как е"

Около 5 минути по- късно се появи още един татко с още едно детенце. На мъжа ми беше почнало да му писва и според мен завидя на хлапето за шейната.

Стана ни студено. Той се намокри. Извадих одеалото, точно когато се изсипа ловна дружинка с 4 джипа. Изгледаха странно сценката с шапчицата за баня и ненормалните, които се разхождат в снега по ризи и внимателно обмислиха идеята да звънат до психиатрията. После май видяха  поглед на мъжО и решиха, че този човек заслужава приживе да му бъде издигнат паметник. Гледаха го със съчувствие и в очите им се четяха мислите от рода на "Начи, само оная мойта да ми спретне нещо такова и ше й събера багажчето да ходи при майка си!"

За следващата сценка мислех да отворим покрива на колата. Мъжът ми обеща, че аз ще си чистя снега и водата от седалките. Отказах се:)

И без това бяхме мокри и замръзнали. А и ставаше животозастрашаващо най- вече за мен. По погледа му си личеше, че изразът "ще лежиш на топло" започна да става примамлива алтеранатива на мръзненето по риза и тиранти в снега.

До края на зимата има още време. Ако опека пак сладки, може и да си направя мечтания кадър за Инстаграм:) Само трябва да намеря и кой да ми се върже на акъла.

Иви, сега е момента да ме блокираш и да изкараш ограничителна заповед! Може пак да ми хрумне нещо и ще е късно😂

Ето ги и прословутите нисковъглехидратни сладки, които така и не получиха своите 5 минути слава, но пък бяха много вкусни.

Нисковъглехидратни орехови масленки

• 100г гхи или масло на стайна температура
• 100г размекната свинска мас
• 1 яйце
• 120г еритрол или ксилитол, смлени на пудра захар. Може да се замени със стевия, но трябва да си преизчислите пропорциите. Ксилитола и еритрола са сладки колкото нормалната захар.
• 350г бадемово брашно
• 20г нишесте от тапиока

За плънката: едро смлени орехи, масло, канела

Маслото, маста и пудрата захар се разбиват до кремообразна смес. Добавя се яйцето и се разбърква до хомогенизиране.
Към маслената смес се прибавя брашното и нишестето. Набързо се замесва тесто, оформя се на топка и се прибира за около час в хладилника.
Охладеното тесто се разтила на дебела кора, слага се от плънката и се навива на руло. Нарязва се на равни парчета, които се сплескват. Цялото това нещо се оказа доста трудно, защото тестото от бадемово брашно изобщо не е еластично. Много по- лесно е да се направи топче, в средата на което да се сложи от плънката.
Масленките се подреждат върху домакинска хартия и се пекат за около 15 минути на 180 градуса.
Оставят се да се охладят леко и се овалват в пудра захар или смлян на пудра еритрол