Споделени впечатления: Saeco или един от малкото пъти, в които съм успяла да направя кафе

Казвала ли съм някога, че не мога да правя кафе? Съвсем сериозна съм! При цялата ми пристрастеност към добрата кухня, към цялата ми страст към всевъзможни пособия и уреди, аз не се справям с едно най- обикновено кафе. А не е като да не обичам и да не пия. Хората, които ме познават лично и са ми идвали на гости, мисля че ще се съгласят с две ръце. Обикновено ме поглеждат с нескрит ужас в очите, когато ги попитам дали искат чаша кафе и въздъхват с огромно облекчение, като разберат, че ще го приготвя мъжът ми. Понякога опитите ми са просто трагични и се налага да сърбаме вода с утайка вътре, но се е случвало да са откровено опасни. Нали знаете онези прекрасни кубински кафеварки? Аз имам две взривени такива. Горната част на едната се заби в тавана на вилата. Добре че нямаше никой около нея точно в този момент. Тогава мисля, че бях на 14 и баща ми ми обясни, че съм я натъпкала прекалено много, като съм я сложила на много силен газов котлон. От тогава уж внимавах много но десетина години по- късно изстрелях още една в открито небе, докато се опитвах да сваря кафе на някакъв пикник. За щастие пак нямаше жертви. Може би защото кафеварката така и не „кацна“ обратно на земята. Когато навлязоха новите технологии и се появиха машини за еспресо в домашни условия, замествайки така омразните ми кафеварки за „шварц“, реших че моят миг е настъпил. О, та това изглеждаше толкова лесно! Слагаш кафето, завърташ, натискаш копчето и……. в моя случай разцепваш цедката или машината почва да се тресе неистово по плота, в опити да напусне къщата, бълвайки утайка из цялата кухня.  Не знам как го правя, но са ме признали за безспорен талант. Приятели, роднини и познати ме ползват за „летец изпитател“ на машините, които искат да купят. Ако аз не успея да я взривя от първи път и в някакъв момент изкарам кажи- речи годно за консумация кафе, значи съответното приспособление става. 

  

За нещата, които все пак не ни убиват

Преди три години, по същото време, в колата имаше един диск. Слушах една и съща песен отново, отново и отново, вкопчена в ронещите се остатъци на познатия ми свят и зоната ми на комфорт, която внезапно беше изчезнала. Имах усещането, че животът ми се променя толкова бързо, че се бях превърнала в наблюдател на самата мен. Не бях сигурна каква част от себе си ще се успея да съхраня и дали изобщо си заслужава да го правя (писах тук) Понякога нещата могат наистина да бъдат въпрос на оцеляване. Ясно си спомням една такава мъглива януарска вечер, в която паркирах пред нас и останах на седалката в следващите два часа, тихо хлипайки от отчаяние на фона същия този диск със същите тези песни. После смених колата и дискът изчезна заедно с нея. Не помня да съм плакала от тогава. Не че не е имало за какво, аз винаги мога да намеря повод. Просто повече не сметнах за необходимо да го правя. Същия този януари, преди три години, бях започнала поредния си проект 365. Понеже го публикувах във Фейсбук, сега ми се появи напомняне, какво се е случвало тогава. Видях го точно, докато стоях в колата в обичайното сутрешно задръстване. Наречете го съвпадение, съдба или просто случайност (все неща, в които не вярвам), но точно в този момент по радиото пуснаха същата песен. Всичките спомени нахлуха в главата ми, оставяйки усещането за студенина като отворена врата в мразовита зимна вечер. Казах им добро утро, усилих музиката и припявайки с песента си сложих розов гланц за устни. Не че нещо, но това което е минало си остава минало. В настоящето няма място за стари песни и изживени емоции. Единственото, което си заслужава да пренеса са научените уроци. Преди три години изпитвах панически ужас от промяната. Три години по- късно знам, че без нея не мога. Тогава мислех, че ситуацията ще ме убие (не беше далеч от истината). Сега съм убедена, че излизането от зоната на комфорт просто ме научи на много неща. Това, което не ни убива ни прави по- силни. До преди три години не разбирах смисъла на тази фраза.  Подозирам, че аз просто си търся подобни неща. Животът ми се промени много. Аз се промених, всичко около мен е различно. Сменихме си къщата, колата, офиса, обкръжението, фотоапарата, заниманията и интересите. Смених си отношението към живота като цяло. Той наистина може да бъде прекрасен.  Между другото, единственото, което не успях да променя в себе си за тези три години е ужасът и нервността, които изпитвам, ако не контролирам ситуацията.

2015 беше една странна година. Трудна по свое му, но успешна и красива. Пак благодарение на Фейсбук разглеждах хронологията. А там дори не съм качила всичко! Три години по- късно наистина се чувствам по- жива от всякога. И ако нещо не искам да се променя, то това са хората около мен и времето което прекарваме заедно - много истински и много смислени! Пожелавам го на всеки!