...

Събота сутрин. Аз съм хлапе. Мирише на мекици и черен чай с лимон. Мама и тате уточняват на висок глас някакви семейни взаимоотношения. Цари лека суматоха. Трябва да излизаме. Към 11-12 благополучно всички са се натуткали и цялото семейство се качваме на трамвай 7, който удобно свързва Лъвов Мост (където живеехме ние) с Мото писта (където бяха те). След 40 минути благополучно сме там. Звъним и направо влизаме. Иначе Вуйчо се кара. Винаги е казвал, че там трябва да съм си все едно у нас. Посреща ни усмихнат до ушите и казва на майка ми "Айде бе Мичке, уж кафе щяхме да пием, а вие пак чак за обяд идвате". Това се повтаряше много съботи и недели и е един от най- приятните ми спомени от детството. Защото там наистина се чувствах като у дома си. Много неща се промениха от тогава, но не и това чувство. Вуйчо беше художник. Израснах с неговите картини. Имам си някои особено любими. Като дете се взирах в тях и имах усещането, че усещам вятъра в косите си, мога да се пресегна и да откъсна стилизираното цвете и да духна глухарчето.
Отново събота и пак по същото време, когато обикновено ходехме при Вуйчо и Вуйна. Пак сме в тях. Разхождайки се из апартамента, в коридора видях закачена същата тази картина с планината, цветята и глухарчетата. А бях толкова убедена, че всъщност е висяла на стената вкъщи, за да си я спомням в такива детайли и да съм я съзерцавала толкова пъти.  Май наистина "у тях" е било същото като "у нас". Само, че вече там няма да е същото, защото Вуйчо вече го няма. За кафето сигурно няма да стигнем, но се надявам когато времето безмилостно отброи и нашите дни, ти да ме посрещнеш от другата страна с онази усмивка. Много неща се промениха от онези безгрижни детски години, но това ще е начина по който винаги ще си те спомням и нищо друго няма значение! 

Почивай в мир и да знаеш, че Ина е наследила таланта ти!