Вечери в небето

Според моята житейска философия, храната е изживяване. Няма значение дали пиете смути със спанак и чия, ядете мусака или са ви сервирали телешко Black Angus. Ако храненето е просто рутина, няма значение какво имате в чинията. Съвсем нагледно го визуализирам с две различни вечери, влезли в лятната ми програма. Изключително различни една от друга, и като време, и като място, и като компания, и като характер. Но пък и двете доста интересни и зареждащи, като емоция.

Поради естеството на събитието, едната беше заснета с телефон, на което се дължи и компромисното качество на снимките.

Първото ми селфи в живота:)

Всяка година американската общност в България организира чествания по случай 4 юли. Традиционно, в офиса получихме покана от Американската Търговска Камера, на която се отзовахме с един колега.  Една от най- интересните части от програмата е вечеря в небето.

Участниците се се качват на платформа, закачена за кран, който ги издига високо в небето. Обезопасени сме с колани, като на летец - изпитател:) Сервитьорите са в средата на платформата и предлагат вино, десерт и домашна лимонада.

Цялото преживяване е около 40 минути. На земята има подсигурен кетъринг, тъй като никой не разчита, че ще се наядете просто с един десерт.

Освен това на част от участниците хич не им спореше храната:) 

 

В интерес на истината аз не изпитвам особен страх от високото.  Докато бяхме деца и баща ми ни водеше на ски, успя да ми вкорени житейската философия, че не трябва да се шушкаш и да си ровичкаш по джобовете на седалковите лифтове. Съдейки по приятелите около мен, това простичко правило е успяло да ми спести доста изпаднали телефони, изпуснати щеки и загубени ръкавици (имахме и случай на загубен ключ от кола). Седейки горе на платформата, най- големият ужас, който изпитах беше точно този - да не би да ми падне обувката или пък още по- лошо - да си изпусна телефона върху аудиторията долу.

Случка номер две е доста по- различна. Напоследък често се натъквам на статии, които с умиление разказват за нашето детство и как сегашните деца не могат да изпитат същите емоции, зомбирани от страховете на родителите и мобилните си устройства. Толкова да не съм съгласна с това твърдение, че повече няма на къде. Моите деца имат дори много повече от това, което аз получавах през моето детство, поради няколко простички факта: 1) Докато са малки, ние определяме какво ще правят децата ни. Моите не са вторачени в мобилните си устройство, въпреки че и голямата (17) и малката (10) притежават и таблети и смартфони, просто защото ние им подсигуряваме други изживявания. Проблемът сме ние родителите, които ангажирани  с нашето ежедневие и НАШИТЕ мобилни устройства, не обръщаме достатъчно внимание на децата си. Те от своя страна се чувстват длъжни да запълнят с нещо скуката. 2) По стечение на обстоятелствата аз и мъжът ми имаме доста по- добър стандарт на живот от родителите ми, който ни позволява да пътуваме непрекъснато. Често извън България, но още по- често във България. За нас няма съществено значение дали ще сме в 5 звезден хотел със СПА или в средата на пустошта на палатки. Важното е да пътуваме.  Ще се изненадате, но понякога може да създадете незабравими спомени почти безплатно!

За протокола и за тези, които не следят често блога - аз съм от София. По принцип няма абсолютно никакво значение, освен че софийските деца се предполага да бъдат още по- ограничавани, заради опасностите в големи град. В конкретния случай, този факт има съществено значени, заради лесния достъп до Витоша. Ние се възползвахме от него, за да си направим една приятна вечеря на Камен Дел. Изключително достъпно преживяване, стига да имате малко повече ентусиазъм.

Една прекрасна, топла, петъчна вечер в средата на август, се срещнахме на паркинга на Алеко.  Идеята беше да снимаме нощна София и да вечеряме горе, т.е. часът беше необичаен за обикновени туристи -7 вечерта.

Срещу станцията на лифта има чешма, от която тръгва пътека. След около 100 метра се разделя на две. Десният ръкав продължава към Драгалевския лифт, а левият тръгва нагоре към платото. Трябва ви точно той.

Съвсем в началото има леко изкачване, но след това продължавате по платото, където е изключително приятно за разходка.

По това време на годината е направо нереално красиво да се окажеш там по залез. Земята се е напекла от дневните жеги, жужат насекоми, мириши на билки, а малините и къпините са узрели.

На платото се намира най- голямото торфено находище в България. Понеже е влажно почти целогодишно, горещо препоръчвам да си носите репелент. Мен лично комарите ме обожават, Ако не се напръскам, са в състояние да ми разкопчаят якето.

Пътеката може да бъде мината за около час и 20-30 минути. Заради снимането и блуждаещите деца ние са забавихме доста повече.

Когато стигнете до заслона, отново има малко хълмче. Веднага след него следва още едно възвишение. Това е моментът, в който трябва да се отклоните от маркираната пътека (мисля че се пада някъде между 150 и 156 колче). 

Това е моментът, в който при нас се стъмни. Ако предприемете подобна екскурзия, задължително си носете челници и фенери.

Камен Дел, дами и господа, е  връх (1862м), а Витоша е планина! Там важат всички правила, за разходка в планината, както и където и да било другаде. Коментарът може да ви се струва излишен и глупав, но пък аз се нагледах на хора с токчета и джапанки до Безбог, куфари на колелца към Мальовица и всякакъв друг вид "планинска екипировка". На Камен дел има само големи, ръбати камъни (вижда се и от снимките) т.е. не подценявайте обувките. Освен това духа винаги, което предполага якета с поне някаква ветроустойчивост. И си носете вода.

Но пък гледката.... Гледката просто не подлежи на описание.

А ние сме идиоти и си носехме някакви важни и животоспасяващи неща като: гирлянди с лампички, кошница за пикник, стъклени чаши за вино, кекс, заедно с формата, покривчица, две бутилки вино, прошуто, смокини, домашни хлебчета, различни видове сирена и очевидно - недостатъчно бира:)

След 10 часа горе се появиха доста други хора.

Връщането е изцяло по тъмно.  Вече никой не снимаше и не се спираше. Към 12.30 бяхме при колите. Част от децата заспаха още преди да сме успели да тръгнем. Някакво друго, което не дойде с нас, звънеше нервно по телефона и ми се караше, че сме ненормални и да се прибираме, защото се притеснявала. Това трябваше да бъде моя реплика:)