Дати

4.

На 15-ти станаха  4 години, откакто отглеждам Нещото или по друг начин казано, четвърта година ви занимавам с какво ли не - от кулинарни рецепти, през фотография и пътувания, до лични емоции и моментни особености на настроението ми. Нямам дълбоко философски отговор на екзистенциалния въпрос защо го правя. Имам кратък, прост и много егоистичен такъв - просто защото ми харесва.



Обичам да пиша точно за несериозните, дребни  неща от живота. Разтоварва ме, забавлява ме. Точка. Мислех да го спирам, мислех да го трия, мислех да променям съдържанието. Отказах се. Просто това е измерението, в което живее Лулу.   Искам да съхраня тази част от себе си, дори и с цената на конфузните ситуации, които създава (поне аз така ги чувствам) и безсмислените въпроси по интервютата "ама как съчетавате професията с блогърството?" и "Кога намирате време?". Всеки път ми идва да им кажа "Ми, ей така много лесно". Ама не мога и винаги отговарям нещо друго, също толкова безсмислено. Защото  се предполага да съм сериозна. Всъщност дори съм. Наистина. Понякога.
Както и 99% от останалите блогове и този е лично пространство т.е изразява нещата в първо лице, единствено число. За четири години и почти 2 млн. посещения, задължително има хора, които не виждат смисъл. Горе в дясно има бутон Х. Много помага, ако нещо ви дразни. Не съм тънкоободина, а и това са рисковете на публичното излагане (какъвто и смисъл да вложите в тази дума).

9. 

На 20-ти станаха 9 години от както сме бракувани. От кога сме заедно - не помним. От по- отдавна, но просто не е важно. Не се чувствам обременена, за да драскам хиксче в календара или чертичка на стената за всеки ден, от както сме се запознали. Не сме в затвор. Много ли е очевадно, че съм лишена от всякакво чувство на романтика и пухкава розовост. Безвремието е част от нашето разбиране за взаимност. Такова, при което няма значение кога и как е почнало, нито кога и как ще свърши. Има значение само какво правим сега. Не очаквам романтична вечеря и плюшено хипопотамче със сърчице на корамчето за Свети Валентин. Аз съм на 37. Нали може да си спестим конфузното усещане на очаквателния поглед от другата страна и престорената  благодарност от моята, докато всъщност и двамата си мислим "Защо, по дяволите, го правим". Има други неща, в които намирам смисъл. Погледът му, когато ми казва че съм красива. Думите "Знаеш ли колко ми липсваше", когато се прибирам от поредната командировка. Прегръдката когато съм изнервена и уморена до рев. Леката ирония, престореното отегчение и безрезервната подкрепа, с която реагира на всеки мой проект и идея. Фактът, че ми носи раницата на апарата, въпреки че тръгвайки, съм му обещала, че няма да му я давам. Кафето в събота сутрин, с което ме събужда в леглото.  Фактът, че винаги забравям да му кажа с кой и как съм се уговорила и му го сервирам 1 час преди да тръгнем. Той разбира се винаги е включен и разбира се винаги от него се изисква някакви несъществени неща като да монтира багажника за колелетата/ските, да намери "някаквосимясто" на картата/ да зареди колата/ да изнесе "едисикаквоси" от гаража и разбира се да си е стегнал багажа и да чака на вратата точно на време. И да е организирал и децата по между другото, ако може, благодаря!  Не знам по какъв друг начин да нарека търпението, с което понася особеностите на характера ми (не са малко), освен любов.  Не сме идеални, не сме герои от филм, но 9 години бяха достатъчно време, за да уважаваме другия, такъв какъвто е. Без ненужна натруфеност, сърчица, мъртви цветя, дати в календара и думи изпразнени от съдържание. Говорим си, когато ни се говори и имаме правото да си мълчим, когато ни се мълчи. Много е ценно.

37.
На толкова ставам днес. Дали са много или малко е въпрос на лично усещане. Дали съм успяла или не - също. Харесвам се такава, каквато съм, въпреки недостатъците си. Чувствам се щастлива с това, което имам и обръщайки се назад не бих променила нищо. Биологичното размножаване е генетично заложено и не е критерий за успех. Наличието на две деца не ме прави успешна, но това което виждам, когато се оглеждам в очите им ме прави щастлива.  Децата никога не помнят това, което си има казала. Помнят само това, което си и това ги прави  най- обективното огледало и най- точния измерител на личните ни успехи и провали.
Не се сещам за много неща, които бих си пожелала днес, освен това да сме здрави. И може би да се отказвам все така безкрайно трудно и все така да се вбесявам от думите "не мога.