Страници

вторник, 29 януари 2013 г.

За безсмислените неща

От октомври в колата имам някакъв диск. Цикля една и съща песен непрекъснато. Не ми писва. Може защото имам нужда от някаква сигурност. От нещо познато. Излизаш от входа, сънено си намираш колата, размразяваш врата , влизаш,  палиш , изтъргваш леда и пускаш музиката. Познатият път. Познатото задръстване. Мрънкането и караницата от задната седалка. Познатия регулировчик пред народното събрание. Няма изненада. Всичко е до болка познато, почти инстинктивно. Повтаря се по един и същи начин всяка сутрин.  Не мислиш, не чувстваш. Толкова приятно и сигурно. После следва  пълен хаос. Опитвам се да се адаптирам към промените. Опитвам се да свикна, че на английски нямам същия размах, като на български и че очевидно ще трябва да се науча да споря с по- ограничен речник. И всъщност, че изобщо трябва да споря. Опитвам се да свикна с това, че нещата могат да бъдат и само черно бели, без особено много нюанси между двата полюса. Опитвам се да свикна, че хората могат да бъдат различни. Много различни. Винаги съм го знаела, но никога не съм изпитвала челния сблъсък върху себе си. Бях се вживяла в ролята на високоскоростен експрес, когато се натресох на тежкотоварния влак срещу мен. И така няколко пъти. Опитвам се да свикна с това да нямам планове. Преди половин година имах начертана стройна схема за следващата петилетка. Сега и следващите 5 месеца са под въпрос. Отдавна излязох от зоната си на комфорт. Будех се нощно време с усещането, че съществена част от мен я няма. Че мен ме няма. Че някъде съм се загубила. И в един момент просто преминах някаква критична точка на пренасищане. Просто се събудих с ясната идея, че знам къде съм. Тук! На който му трябвам ще ме намери. Усещането да станеш сутрин, да настъпиш конструктор,  да установиш, че са ти ударили колата на паркинга, да се сетиш, че не си залепил стикера за гражданската, чак когато те спре КАТ и да не ти дреме е просто.. ами велико:) Нали разбирате, аз съм от онзи тип хора, които винаги намират за какво да се тревожат. Ей така, могат да си умрат с чувство на тревожност.  Сега изведнъж не ми пука. За първи път от толкова време, правих разни неща, просто защото много ми се правеха. Eй такива един безсмислени. Дето после се чудиш, за какво са ти и защо си си загубил времето. Страшен кеф.


Та в тази връзка да ви питам яли ли сте маршмелоу? Същата безсмислица. Абсолютно и напълно НЕзабележителен вкус. Ядеш ги не защото ти харесват или не ти харесват, а заради гумено - дунапренената консистенция. Е направих ги. Не че изпадам в някакъв екстаз от тези бонбони, но силно ме заинтригува приготвянето им в домашни условия и последващото им изпичане на огън. Нали се сещате - забучени на клечка, като по американските филми. Всъщност там ги пекат на открит лагерен огън, което нямаше как да се случи в софийския ми апартамент, освен ако не накладем паркета в средата на хола. Спаси го само факта, че е ламинат и няма да гори хубаво. Както и да е - примуса от фондюто свърши прекрасна работа. И без това не го ползваме по предназначение.

понеделник, 21 януари 2013 г.

Кекс моркови и глазура от крема сирене

Много се колебаех дали да не напиша цялото име на рецептата в заглавието: Кекс с моркови, глазура от крема сирене, портокали и карамелизирани орехи. И последния да затвори вратата. 


Противно на емблематичния виц със зайчето - тортата с моркови не е гадна. Всъщност горещо препоръчвам.

петък, 18 януари 2013 г.

Зимни заигравки

Напоследък седмиците ми са кошмарни. Дните се изнизват като вода в продънено канче. Всичко, което е извън работата се размазва покрай мен, все едно профучавам на високоскоростен влак. Имам нужда да се вкопча в нещо, което да ми даде усещане за спокойствие. От 5 години насам, тази роля я изпълнява фотоапаратът или т.н "The  precious". В първия работен ден на тази година изтрещях до толкова, че станах с брилянтната идея как ще отида до магазина и ще си купя фулфрейм. Направих го. Нещо като да отида до магазина и да си купя кисело млято, но малко по- лесно. Щото не ме мързи толкова. Не съм съвсем убедена, че толкова скъпоструващи решения трябва да се взимат точно по този начин, но пък много му се кефя. И нямам време да си поиграя с него. И обективи нямам. И всъщност не мога да му свикна и още не мога да снимам. В изобилие имам само мерак. Моля де не се бърка с кадърност. Влача го всеки ден с мен и после разбира се не го вадя от раницата. Но пък събота и неделя го ползвам за нещо като лека картечница. Той милия така и звучи, като го пуснеш на серийни снимки. Някой ден може даже да му прочета книжката с инструкции. Току виж ми помогнало да се науча да снимам. Ама и за това нямам много време, така че за сега толкова си мога.


Малко снимки от със силно експлоатираните чашки:) Изкарах си децата по ризи на снега:)

четвъртък, 17 януари 2013 г.

Бърза кухня: Амнистия за пицата

Лежите си блажено в леглото четете книжка и отпивате глътка топъл чай. Навън е кучи студ. Остри, като иглички снежинки устремено следват забързаните пориви на вятъра. Наближава обяд и стомахът с жаловито прискърцване напомня, че от закуска са минали цели ...мммм.. три часа. Идеята за похапване постепенно превзема всяко кътче на съзнанието и прави почти невъзможно възприемането на 34-тата  страница от подробното описание на взаимоотношения на главния герой с майка му. Така, та сега въпросът ми е за каква храна ще си помечтаете в този момент. Киноа с тофу и зелени водорасли? Сурово, леко накиснато и трудно сдъвкаемо жито? Соев шейк? Ма защо не, бе хора! Много е полезно! Дано не всички сте като мен, но честно казано аз бих предпочела парче пица/сандвич/или някаква друга поругана и набедена за вредна храна.


Пък може всъщност да се окаже, че не е чак толкова отчайващо вредна и не нанася непоправимо пагубни  щети върху вечната диета. Днешната ми публикация е посветена на тънкостите около правенето на домашна пица и няколко идеи за това как може да замажете очите на будната ви съвест, която неуморно бди до кантара сутрин.

понеделник, 14 януари 2013 г.

Дрешки за чашки

В изблик на умопомрачение реших, че ми се плете. Да, да, точно - с игли, прежда и т.н както си му е редът. Това, разбира се, съвсем не означава, че го умея това занимание. Жалките ми напъни се ограничиха до една малка закачка, на която се каня от доста време - дрешка за чашки.



Това е едно от онези нещица, които внасят уют в ежедневието, макар и да са малко далеч от практичността.


четвъртък, 10 януари 2013 г.

За бързите ястия

Една от най- често срещаните реплики, които чувам е: "Ама ти много сложни неща приготвяш. Аз нямам време за подобни ястия." Откровено казано, това винаги много ме изненадва, защото на ответния въпрос "А ти какво готвиш", получавам отговор подобен на: мусака/пиле с ориз/зеле или каквото и да било от сорта, къде по- традиционно, къде не толкова.  В моята лична класация за бързо и лесно тези са някъде към последните места. Последствията от заемането с   подобни ястия са катастрофални, ако започнеш да ги приготвяш в 7.30 вечерта, когато обичайно се прибирам от работа. В най- добрия случай, всички ще са заспали, докато чакат яденето да се опече. В по- лошите опции, се сдобивам с ужасно кисело и освирепяло обкръжение, което може да ме нападне, ако проявя неблагоразумието да обърна гръб. В общи линии, всичко което отнема повече от половин час подготовка и готвене е просто неприложимо за дните от понеделник до петък. Вече имам много дълъг списък от всевъзможни 30 минутки, които ми осигуряват необходимия душевен комфорт да сме приключили с вечерята до 9 и децата да са се натръшкали по леглата.
Днес ви предлагам една подобна рецепта - Патешко с ябълки



сряда, 2 януари 2013 г.

Интересни времена

Шумно изпратихме 2012 година и посрещнахме 2013. Пожелахме си каквото трябваше и каквото можахме да измислим и продължахме напред.



ShareThis

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...